Освен това имаше и магически защити. Древни, враждебни заклинания се спотайваха като нощни пеперуди в ъглите на тунела в очакване да политнат към нея, да я обградят и да я задушат със сила — ала нещо възпря първоначалната им реакция и те отново се усмириха. На няколко пъти Сабриел долови призрачно докосване, сякаш нечия ръка се протягаше да изтрие символа на Хартата върху челото й. Почти в края на тунела, тя видя две привидения-пазачи да се разтопяват в камъка, а върховете на техните алебарди проблясваха на светлината от свещите, преди да се слеят с него.
— Къде отиваме? — прошепна тя неспокойно, когато вратата пред тях бавно се отвори с изскърцване — без видими следи от движеща сила.
— Още една яма — каза Могет сухо. — Тъкмо тук Първата кръв… ах…
Той се задави, просъска, а после перифразира думите си доста скучно, като изрече:
— Интересно е.
— Какво искаш да кажеш… — поде Сабриел, но замълча, когато минаха през вратата, а някаква магическа сила внезапно подръпна косата й, ръцете, туниката и дръжката на меча. Козината на Могет настръхна и каишката му се завъртя в полукръг от само себе си, докато символите на Хартата за ограничаване се появиха отгоре и се изписаха ясно, светнали ярко на фона на кожата.
След това излязоха и се озоваха на дъното на друга яма, сред преждевременно падналия здрач, защото слънцето вече се плъзгаше над ограничения хоризонт на ръба й.
Тази яма беше много по-широка от първата — може би с миля повече в диаметър, и с около метър или два по-дълбока. Въпреки размерите си, тя цялата беше откъсната от въздуха над нея от една лъскава, тънка като паяжина мрежа, която сякаш се сливаше със стената на ръба на около четвърт от разстоянието под повърхността. Слънцето беше издало присъствието й, но въпреки това се наложи Сабриел да използва телескопа си, за да види ясно извивките на деликатния ромбоиден десен. Мрежата изглеждаше крехка, но наличието на няколко спаружени трупа на птици говореше за значителна сила. Сабриел предположи, че злощастните птици бяха пропаднали в мрежата, отправили жадни погледи към храната отдолу.
В самата яма имаше много, макар и невдъхновяваща растителност — предимно закърнели дървета и деформирани храсти. Но Сабриел не обърна особено внимание на дърветата, защото между всяко от тези пълзящи растения имаше павирани участъци — и върху всеки от тях стоеше по един кораб.
Четиринадесет едномачтови платноходки с открити палуби, чиито черни платна бяха опънати, за да уловят някакъв несъществуващ вятър, а веслата им бяха извадени, за да се борят с въображаем прилив. По тях висяха множество флагове и знамена, отпуснати до мачтата и такелажа, но Сабриел нямаше нужда да ги види разгънати, за да разбере що за странен товар носят тези кораби. Тя беше чувала за това място, както и всяко дете в северните части на Анселстиер, близо до Старото кралство. Стотици истории за съкровища, приключения и романтика са преплитаха в това странно пристанище.
— Погребални кораби — каза Сабриел. — Кралски кораби.
Получи още едно потвърждение, че това е така, защото в самата пръст, из която се тътреха краката й при входа на тунела, бяха преплетени заклинания за ограничаване, заклинания за окончателна смърт, които можеха да бъдат направени само от някой Абхорсен. Нито един некромант не би възкресил някой от древните владетели в Старото кралство.
— Прочутото гробище на Първото… ккк… кралете и кралиците на Старото кралство — изрече Могет, след известни затруднения. Той се промуши около краката на Сабриел, после се изправи на задните си лапи и започна да жестикулира със замах, като цирков импресарио, покрит с бяла козина. Накрая се стрелна към дърветата.
— Хайде — тук има извор, извор, извор! — изтананика той, подскачайки нагоре-надолу в унисон с думите си.
Сабриел го последва по-бавно, като клатеше глава и се питаше какво се е случило, че Могет е толкова весел. Тя се чувстваше ранена, уморена и потисната, потресена от чудовището на Свободната магия и изпълнена с тъга по Хартиеното крило.
Минаха близо до два от корабите на път към извора. Могет я поведе, танцувайки весело около тях в някаква безумна обиколка от извивания, скокове и прескачания, но стените им бяха твърде високи, за да погледне вътре, а не й се щеше да се катери по веслата. Все пак спря, за да разгледа изобразените фигури при носа — внушителни мъже, единият на около четиридесет години, а другият малко по-възрастен. И двамата бяха брадати, имаха едни и същи властни очи, и носеха ризници, подобни на тази на Сабриел, богато окичени с медальони, вериги и други украшения. Всеки от тях държеше меч в дясната си ръка и разгънат свитък с подвити краища в лявата — хералдическо изображение на Хартата.