Третият кораб беше различен. Изглеждаше по-къс и не така украсен, с гола мачта без черни платна. От двете му страни не стърчаха весла, и когато Сабриел стигна до извора, който се намираше под кърмата му, видя незапълнени пукнатини между дъските и разбра, че не е довършен.
Обзета от любопитство, тя остави раницата до малкия вир с бълбукаща вода и отиде при носа. Той също беше различен, защото изобразената фигура беше на млад мъж — гол млад мъж, издялан с пълни подробности.
Сабриел се изчерви леко, защото приликата беше точна, сякаш чертите на някой младеж бяха прехвърлени от плътта върху дървото, а нейният единствен опит с голи мъже беше свързан с клиничните напречни разрези в учебниците по биология. Мускулите му бяха крехки и добре оформени, косата — къса и чуплива около главата му. Изящните елегантни ръце бяха леко повдигнати, сякаш да възпрат някакво зло.
Детайлите се простираха дори до обрязания му пенис, към който Сабриел надзърна смутено, преди отново да погледне лицето му. То не бе съвсем красиво, но не беше и отблъскващо. Беше отговорно лице с шокираното изражение на човек, когото са предали, а той току-що го е разбрал. В него се четеше и страх, и нещо като омраза. Той изглеждаше повече от леко сърдит. Изражението му я обезпокои, защото имаше твърде човешки вид, за да е резултат от уменията на някой дърворезбар, та бил той и много талантлив.
— Прекалено е реалистично — промърмори тя, отдръпвайки се от изображението, а ръката й се спусна към дръжката на меча, докато магическите й сетива се задействаха в търсене на някакъв капан или измама.
Нямаше никакъв капан, но Сабриел наистина долови нещо в или около фигурата. Някакво усещане, наподобяващо това за завърнал се мъртвец, ала не съвсем същото — едно едва доловимо чувство, което не можеше да определи.
Опита се да си го изясни, докато отново се взираше във фигурата, проучвайки я внимателно от всеки ъгъл. Тялото на мъжа вече беше интелектуален проблем, затова го гледаше без да се смущава, изучавайки пръстите, ноктите и кожата му, отбелязвайки колко съвършено бяха изваяни, чак до миниатюрните белези по ръцете му, резултат от боравенето с меча и кинжала. На челото му имаше и едва доловим белег от символ на Хартата за кръщаване, а по клепачите му личаха бледи следи от вени.
Този оглед я изпълни с увереност относно видяното, ала тя се колебаеше какво да предприеме и отиде да потърси Могет. Не че се доверяваше особено на неговите съвети или отговори, имайки предвид склонността му да се държи като доста глупава котка — въпреки че това навярно бе реакция, предизвикана от мимолетното преживяване като звяр на Свободната магия — нещо, което може би не се беше случвало от хилядолетия. Вероятно котешкото превъплъщение беше желано облекчение.
Всъщност Могет не можеше да й даде никакъв съвет. Сабриел го откри заспал на една поляна с цветя близо до извора, а опашката и меките му лапички потрепваха от танцуващите мишки, които сънуваше. Сабриел погледна сламеножълтите цветя и помириса едно, после почеса Могет зад ушите и се върна при фигурата. Цветята бяха валериана, което обясняваше предишното настроение на Могет и сегашната му сънливост. Налагаше се сама да вземе решение.
— Е — каза тя, обръщайки се към фигурата като адвокат към съда. — Ти си жертва на някакво заклинание на Свободната магия и некромантска хитрост. Духът ти не е нито в живота, нито в смъртта, а някъде помежду им. Сигурна съм, че мога да премина в смъртта и да те открия до границата — но това би ми навлякло и много неприятности. Неприятности, с които не мога да се справя в сегашното си окаяно състояние. И какво мога да направя? Как би постъпил татко — или Абхорсен… или който и да било Абхорсен — на мое място?
Тя размишляваше за това, крачейки напред-назад, временно забравила за контузиите си. Последният въпрос сякаш недвусмислено й посочваше как да постъпи. Сабриел беше сигурна, че баща й би освободил мъжа. Това бе неговото призвание, смисълът на живота му. Дългът на един Абхорсен беше да избавя хората от противоестествената некромантия и заклинанията на Свободната магия.
Тя си спести по-нататъшните размишления, навярно заради лекомислено вдъхнатия аромат на валерианата. Дори не помисли за това, че баща й навярно щеше да изчака, докато се почувства по-добре — може би до следващия ден. В крайна сметка, този мъж сигурно бе държан като пленник дълги години, физическото му тяло бе превърнато в дървено, а духът му — пленен в хватката на смъртта. За него няколко дни не бяха от значение. Един Абхорсен не бе длъжен незабавно да поема някое задължение, възникнало пред него…