Ала за първи път, откакто бе прекосила Стената, Сабриел чувстваше, че пред нея стои недвусмислен проблем, който трябва да разреши. Несправедливост, която трябваше да бъде поправена, но която щеше да отнеме малко повече от няколко минути на самата граница със смъртта.
Едно едва доловимо чувство за предпазливост не й даваше мира, затова отиде да вземе Могет, и остави задрямалата котка в краката на фигурата. Надяваше се, че той ще се събуди, ако се появи физическа опасност — въпреки че това беше малко вероятно, имайки предвид укрепленията и защитата на ямата. Имаше дори бариери, които щяха да затруднят преминаването в смъртта и още повече да попречат на някое мъртво същество да я последва по обратния път. Общо взето, това изглежда бе идеалното място за предприемане на не толкова мащабна спасителна операция.
Тя провери звънците за пореден път, прокарвайки ръка по гладката дървена повърхност на дръжките им, долавяйки вътрешния им глас, нетърпеливо очакващ да бъде пуснат на воля. Този път освободи Ранна от кожения калъф. Той бе най-незабележимият, а в природата му бе да приспива слушателите си, примамвайки ги в прегръдката на съня и притъпявайки вниманието им.
Колебанията я сграбчиха като неуверени пръсти, но тя не им обърна внимание. Чувстваше се уверена, готова за тази незначителна разходка из смъртта, разполагаща с пълната защита на укрепленията на кралския некропол. Хванала меча в една ръка и звънеца в другата, тя прекрачи прага към смъртта.
Беше скована от студ, а и от безмилостното течение, но остана на място, все още усещайки топлината на живота зад гърба си. Това бе междинната зона между двете царства, където обикновено се хвърляше напред. Този път стъпи здраво с крака срещу течението, като използваше непрекъснатата слаба връзка с живота като котва, която да я придържа сред водите на смъртта.
Всичко изглеждаше притихнало, освен непрестанното клокочене на водата около краката й и далечния тътен на Първата порта. Нищо не помръдна, никакви силуети не се появиха на сивата светлина. Сабриел предпазливо използва интуицията си за мъртвите, за да долови нещо, което би могло да се спотайва, да усети слабата светлина на пленения, но жив дух на младия мъж. Докато се намираше в живота, тя изпитваше физическа близост с него, затова тук би трябвало да е близка с духа му.
Имаше нещо, но то бе по-навътре в смъртта, отколкото очакваше. Опита се да го види, присвила очи сред странната сивота, която правеше невъзможно преценяването на разстоянието, но не видя нищо. Каквото и да имаше там, то се спотайваше под повърхността на водата.
Сабриел се поколеба, след това тръгна нататък, като внимателно си проправяше път, стъпваше предпазливо, за да се предпази от носещото течение. Несъмнено там имаше нещо странно. Усещаше се доста силно — навярно беше плененият дух. Тя пренебрегна тихия глас в дъното на съзнанието си, който предположи, че това е някое свирепо и подмолно мъртво същество, достатъчно силно, за да устои на стремителния бяг на реката…
Въпреки това, когато се доближи на няколко крачки от нещото, Сабриел позвъни с Ранна — приглушен, сънен звън, който напомняше прозявка, въздишка, клюмнала надолу глава и натежали клепачи — зов за сън.
Ако там имаше мъртво същество, размишляваше тя, сега щеше да изпадне в летаргия. Остави настрана меча и звънеца, приближи се, за да заеме по-добра позиция, и бръкна във водата.
Ръцете й докоснаха нещо студено и твърдо като лед, нещо напълно неопределимо. Дръпна се назад, после отново бръкна, докато ръцете й не напипаха нещо, което очевидно бе рамо. Тя го проследи до главата и опипа чертите й. Понякога духът нямаше почти никаква връзка с физическото тяло, а друг път живите духове се деформираха, ако бяха прекарали твърде дълго в смъртта, ала този тук очевидно беше двойник на изобразената върху носа на кораба фигура. Освен това, беше жив, някак изолиран и защитен от смъртта, тъй като живото тяло се съхраняваше в дървена обвивка.
Сабриел сграбчи привидението под мишниците и го издърпа. То се надигна над водата като кит-убиец, мъртвешки бледо и твърдо като статуя. Сабриел се олюля назад и вечно нетърпеливата река обгърна краката й с ловки въртопчета — но тя запази равновесие, преди да я е повлякла надолу.
Променяйки леко хватката си, Сабриел започна да тегли привидението обратно към живота. Движенията й бяха трудни, много по-трудни, отколкото бе очаквала. Течението изглеждаше твърде силно за тази страна на Първата порта, а кристализираният дух — или каквото и да беше това — беше много, много по-тежък от всеки друг.