Съсредоточила почти цялото си внимание върху това да остане изправена и да върви в правилната посока, Сабриел за малко да не забележи затишието, което показваше, че нещо преминава през Първата порта. Ала тя се бе научила да бъде предпазлива през последните няколко дни и осъзнатите й страхове бяха обгърнати в подсъзнателна предпазливост.
Тя го чу, и ослушвайки се внимателно, долови тихото шляпане на нещо, което наполовина крачеше, наполовина пълзеше, движейки се възможно най-тихо срещу течението. Движеше се към нея. Някакво мъртво същество се надяваше да я свари неподготвена.
Очевидно през Първата порта бе преминал някакъв сигнал за тревога или призив, и създанието, което се промъкваше към нея се бе появило в отговор на това. Проклинайки се наум за глупостта си, Сабриел погледна духа в ръцете си. Със сигурност успя да различи една съвсем тънка черна линия, фина като памучна нишка, която се спускаше от ръката му към водата — а оттам към по-дълбоките, мрачни райони на смъртта. Това не беше контролираща нишка, а такава, която да извести някой от посветените, че духът е бил преместен. За щастие, звънът на Ранна щеше да забави посланието, но дали се намираше достатъчно близо до живота…
Тя леко ускори крачка, но не прекалено, преструвайки се, че не е забелязала преследвача. Каквото и да беше това същество, изглежда не изпитваше особено желание да се приближи до нея.
Сабриел се забърза още малко, а адреналинът и напрежението й даваха сили. Ако съществото я подгонеше, щеше да се наложи да пусне духа — и водата щеше да го отнесе завинаги. Независимо от магията, която бе съхранила живия му дух тук, на границата, тя едва ли щеше да надделее, ако той преминеше Първата порта. Ако това се случеше, помисли си Сабриел, щеше да е извършила убийство, а не спасение.
Четири крачки до живота — след това три. Съществото вече се приближаваше — Сабриел го виждаше ниско във водата, все така пълзящо, но вече по-бързо. Очевидно бе обитател на Четвъртата, или някоя от по-далечните порти, защото не можа да определи какво е било преди. Сега приличаше на кръстоска между прасе и разчленен червей, и се придвижваше с поредица от подскоци и криволичещи извивки на тялото.
Две крачки. Сабриел отново промени хватката си, обгръщайки плътно с лявата си ръка гърдите на духа, като го подпря на бедрото си и освободи дясната си ръка, но въпреки това не успя да извади меча, нито да измъкне звънците.
Подобното на прасе същество започна да грухти и да съска, преминавайки в бърз и стремителен галоп, а дългите му, покрити с жълта кора бивни пореха водата, докато тялото му се гърчеше отзад.
Сабриел отстъпи, обърна се, и стремглаво се втурна заедно с безценния си товар към живота, използвайки цялата си воля, за да ги преведе през укрепленията на ямата. За миг й се стори, че ще ги отблъснат, но после, подобно на карфица, пробила ластик, двамата преминаха.
Зад гърба й прозвуча пронизително квичене, но това бе всичко. Сабриел се озова с лице, заровено в земята, ръцете й бяха празни, а наоколо хрущяха ледени кристали, които падаха от заскреженото й тяло. Когато извърна глава, срещна погледа на Могет. Той я изгледа втренчено, после затвори очи и отново заспа.
Сабриел се търкулна и се изправи, много, много бавно. Усети как всички болежки се връщат и се запита защо бе прибързала толкова с извършването на тези твърде храбри подвизи по спасяването. Все пак, беше успяла. Духът на мъжа се бе завърнал там, където му беше мястото, отново в живота.
Или поне така си мислеше, докато не видя фигурата. На пръв поглед тя никак не се бе променила, макар че сега Сабриел усещаше живия й дух. Озадачена, докосна неподвижното му лице, а пръстите й се плъзнаха по повърхността на дървото.
— Целувка — изрече сънливо Могет. — Всъщност и дъхът ти ще свърши работа. Но все някога трябва да целунеш някого, предполагам.
Сабриел погледна котката, питайки се дали това не бе най-новият симптом на придобитата от валерианата лудост. Ала той изглеждаше съвсем здравомислещ и сериозен.
— Дъх? — попита тя. Не й се щеше да целува какъвто и да било човек от дърво. Той изглеждаше достатъчно мил, но навярно външността лъжеше. Целувката й се струваше твърде прибързана. Може би щеше да я запомни и да си направи погрешни изводи.
— Така ли? — Тя дълбоко пое въздух, наведе се, изпусна го на сантиметри от носа и устата на мъжа, после се отдръпна, за да види какво ще последва — ако изобщо се случеше нещо.
Но не би.
— Валериана! — възкликна Сабриел, поглеждайки Могет. — Не бива…