Прекъсна я кратък звук. Слаб, свистящ звук, който не идваше от нея или от котката. Фигурата дишаше, а въздухът свистеше между издяланите й от дърво устни, сякаш излизаше от стар, зле работещ мях.
Дишането се усили, а едновременно с това, цветът започна да нахлува през издълбаното матово дърво, отстъпвайки пред блясъка на плътта. Той се закашля и издяланите му гърди се огънаха, внезапно започнали да се издигат и спускат, докато мъжът се задъхваше като съвземащ се спринтьор.
Очите му се отвориха и срещнаха погледа на Сабриел. Прекрасни сиви очи, но мътни и нефокусирани. Изглежда не я виждаше. Пръстите му се свиха и отпуснаха, краката му помръднаха, сякаш тичаше на място. Накрая гърбът му се отлепи от корпуса на кораба. Той направи крачка напред и се строполи в ръцете на момичето.
Тя бързо го положи на земята, с ясното съзнание, че прегръща гол млад мъж — при обстоятелства, които значително се различаваха от всички различни сценарии, които си бяха представяли с приятелките си в училище, или които бе чувала от по-безцеремонните и привилегировани момичета, които не живееха в пансиона.
— Благодаря ти — каза той, почти като пиян, с ужасно завален говор. Сега явно за пръв път я фокусира — или поне туниката й — и добави: — Абхорсен.
След това заспа, устата му се изви в ъгълчетата, а намръщената гримаса постепенно изчезна. Изглеждаше по-млад, отколкото като фигура с безизразно изражение.
Сабриел сведе поглед към него, опитвайки да пренебрегне странните топли чувства, които се бяха появили неизвестно откъде. Чувства, подобни на тези, които я бяха подтикнали да върне заека на Ясинт.
— Мисля, че е най-добре да му донеса одеяло — каза тя неохотно, докато се питаше какво, по дяволите, я бе прихванало, за да прибави тези усложнения към и без това сложното й и смущаващо положение. Предположи, че най-малкото ще се наложи да го заведе сред безопасността на цивилизацията — ако успееше да открие такава.
— Мога да донеса одеяло, ако искаш да продължиш да го зяпаш — каза лукаво Могет, увивайки се около глезените й в чувствен танц.
Сабриел осъзна, че наистина го зяпа и извърна очи.
— Не, аз ще донеса. И резервната ми риза, предполагам. Панталоните може и да му станат след известно преправяне, струва ми се — на ръст сме почти еднакви. Дръж го под око, Могет. Ще се върна след минута.
Могет гледаше как тя се отдалечава накуцвайки, после се извърна към спящия мъж. Котката се приближи безмълвно и допря розовия си език до символа на Хартата върху челото на мъжа. Символът проблесна, но Могет не се отдръпна, докато отново не угасна.
— Е — промърмори той, пробвайки вкуса на езика си, като го изви към тялото си. Изглеждаше някак изненадан и доста ядосан. Отново опита вкуса на символа, а после поклати глава с отвращение, докато миниатюрният Саранет на каишката му иззвъня с кратък звън, който не бе никак хвалебствен.
Глава четиринадесета
Сива мъгла се виеше нагоре, обгръщайки го като плътно прилепнала лоза, сграбчвайки ръцете и краката му, обездвижваща, задушаваща, безпощадна. Беше се вкопчила в тялото му толкова здраво, че нямаше шансове да избяга, толкова плътно, че мускулите му дори не можеха да помръднат под кожата, а клепачите не можеха да примигнат. А и не виждаше нищо, освен по-тъмносиви петна, които се кръстосваха пред очите му като носена от вятъра смет над зловонна локва.
После внезапно се появи ослепителна червена светлина, а цялото му тяло се взриви от болка, която се стрелна от пръстите на краката до мозъка и обратно. Сивата мъгла се разсея, а движенията се възвръщаха. Вече нямаше сиви петна, а замъглени цветове, една млада жена, въоръжена и с броня, с… изтерзано лице. Не, не беше жена, а Абхорсен, защото носеше герба и звънците. Ала тя беше твърде млада, не беше онзи Абхорсен, когото познаваше, или някой от неговите роднини…
— Благодаря ти — изрече той, а думите излязоха като мишка, изпълзяла от прашен килер. — Абхорсен.
После припадна, тялото му с радост се втурна да приветства истинския сън, истинската загуба на съзнание и почивката, възстановяваща здравия разум.
Събуди се под одеяло и бе обзет от моментна паника, когато дебелата гъста вълна се притисна към устата и очите му. Той се забори с него, отметна го пъшкайки, и се успокои, когато почувства свежия въздух върху лицето си и бледата светлина, процеждаща се отгоре. Вдигна очи и по червеникавия отблясък разбра, че сигурно е малко след зазоряване. Ямата предизвика у него кратко недоумение — изгубил ориентация, той се почувства замаян и глупав, докато не видя високите мачти наоколо, черните платна и недовършения кораб.