— Свещената дупка — промърмори и се намръщи. Сега си спомни. Но какво правеше тук? Чисто гол под грубо туристическо одеяло?
Изправи се и тръсна глава. Заболя го, а слепоочията му пулсираха, очевидно от съкрушителния ефект на тежък махмурлук. Ала той беше сигурен, че не е пил. Последното, което помнеше, беше как слиза по стъпалата. Рогир го бе помолил… не… последният спомен беше мимолетният образ на едно бледо, разтревожено лице, покрито с кръв и синини, а черната коса се спускаше в бретон под шлема й. Тъмносиня туника с герба на сребърните ключета. Абхорсен.
— Тя се мие на извора — каза един тих глас, прекъснал неуверените му спомени. — Стана преди изгрева. Чистотата е прекрасно нещо.
Гласът явно не принадлежеше на нещо видимо, докато мъжът не погледна към близкия кораб. На носа, на мястото, където трябваше да стои фигурата, имаше голяма, безформена дупка, а в дупката се бе свила една бяла котка, която го наблюдаваше с неестествено ярките си зелени очи.
— Какво си ти? — каза мъжът, предпазливо местейки очи наоколо, в търсене на оръжие. Единственото нещо наблизо бе купчина дрехи, в която имаше риза, панталон и бельо, ала тя бе затисната с доста голям камък. Ръката му се плъзна към камъка.
— Не се страхувай — каза котката. — Аз съм просто верен слуга на Абхорсен. Наричат ме Могет. Засега.
Ръката на мъжа стисна камъка, но не го вдигна. Спомените бавно нахлуваха във вцепенения му мозък, привлечени като метални късчета към магнит. Сред тях имаше спомени за най-различни представители на Абхорсен — спомени, които му помогнаха да разбере що за създание бе тази котка.
— При последната ни среща беше по-едър — осмели се да каже мъжът, изпробвайки предположението си.
— Нима сме се срещали? — отвърна Могет с прозявка. — Боже мой. Не мога да си спомня. Как се казваше?
Добър въпрос, помисли си мъжът. Не можеше да си спомни. Знаеше кой е, общо взето, но името му убягваше. Ала други имена изплуваха безпроблемно, както и някои откъслечни спомени, свързани с онова, което смяташе за свое непосредствено минало. Той изръмжа и направи гримаса, когато те се появиха, и стисна юмруци от болка и гняв.
— Необичайно име — отбеляза Могет. — Това ръмжене повече прилича на име на мечка. Имаш ли нещо против да те наричам Тъчстоун2?
— Моля! — възкликна мъжът обидено. — Това е име на глупак! Как смееш…
— Нима е неподходящо? — прекъсна го невъзмутимо Могет. — Нали помниш какво направи?
При тези думи мъжът замълча, защото изведнъж наистина си спомни, макар да не знаеше защо е постъпил така и какви са били последиците от това. Припомни си също и че при това положение няма смисъл да опитва да си спомни името си. Вече не беше достоен за него.
— Да, помня — прошепна той. — Можеш да ме наричаш Тъчстоун. Но аз ще те наричам…
Той се задави, изглеждаше изненадан, после опита отново.
— Не можеш да го кажеш — рече Могет. — Едно заклинание тегне над покварата на… но аз също не мога да го изрека, нито да разкажа на когото и да било за неговата същност и начина, по който да се развали. Ти също няма да си в състояние да говориш за него, а може би ще има и други последици. То несъмнено засегна мен.
— Разбирам — отвърна Тъчстоун мрачно. Не направи нов опит да произнесе името. — Кажи ми, кой управлява Кралството?
— Никой — рече Могет.
— В такъв случай има регентство. Това навярно е…
— Не. Няма регентство. Никой не царува. Никой не управлява. В началото имаше регентство, но то падна… помогнаха му.
— Как така в началото? — попита Тъчстоун. — Какво точно се е случило? Къде съм бил аз?
— Регентството управлява сто и осемдесет години — заяви Могет неумолимо. — През последните двайсет години настана анархия, регулирана от онова, което успяваха да направят малцината роялисти. А ти, момчето ми, през последните сто години красеше носа на този кораб под формата на парче дърво.
— А семейството ми?
— Всички са мъртви и се намират отвъд Последната порта, с изключение на един, който трябваше да оцелее. Знаеш ли за кого говоря?
За миг тази новина сякаш върна Тъчстоун в предишното му вдървено състояние. Той стоеше като вцепенен, само лекото помръдване на гърдите му издаваше, че животът не го е напуснал. После от очите му бликнаха сълзи и главата му бавно се спусна към извърнатите му нагоре ръце.
Могет го наблюдаваше без особено съчувствие, докато гърбът на младия мъж престана да се тресе, а силните, потиснати вопли, съпътстващи риданията му, се успокоиха.
— Няма смисъл да плачеш — каза грубо котката. — Мнозина загинаха, докато се опитваха да решат проблема. Четирима от рода Абхорсен си отидоха само през този век, опитвайки се да се справят със смъртта, счупените камъни и — първоначалния проблем. Настоящият Абхорсен определено не лежи, потънал в сълзи. Вземи се в ръце, за да й помогнеш.