— Дали ще мога? — попита Тъчстоун мрачно, като избърса лицето си с одеялото.
— Защо не? — изсумтя Могет. — Най-напред се облечи. Тук, на борда, има и други неща за теб. Мечове и други подобни.
— Но аз не съм достоен да упражнявам кралска…
— Просто прави, каквото ти казвам — каза решително Могет. — Гледай на себе си като на верния меч на Абхорсен, ако това те кара да се чувстваш по-добре, макар че в сегашната епоха ще установиш, че здравият разум е по-важен от честта.
— Много добре — промърмори Тъчстоун смирено. Стана и облече бельото и ризата, но не успя да нахлузи панталоните върху мускулестите си крака.
— В един от сандъците тук има поличка и гамаши — каза Могет, след като видя как Тъчстоун подскача на един крак, докато другият бе заклещен в твърде тясната кожа.
Мъжът кимна, съблече панталона и се покатери през дупката, стараейки се да стои колкото може по-далече от Могет. По средата на пътя спря, обгърнал с ръце двата края на дупката.
— Нали няма да й кажеш? — попита.
— На кого да кажа? Какво да кажа?
— На Абхорсен. Моля те, ще направя всичко възможно да й помогна. Но не беше нарочно. Поне от моя страна. Моля те, не й казвай…
— Спести си молбите — каза Могет с отвратен тон. — Не мога да й кажа. Ти също. Покварата е всеобхватна, а заклинанието действа доста безразборно. Побързай — скоро ще се върне. Ще ти разкажа останалата част от нашата сага, докато се обличаш.
Сабриел се завърна от извора, чувствайки се поздрава, по-чиста и по-щастлива. Беше спала добре, а сутрешното измиване бе почистило кръвта. Синините, отоците и слънчевото изгаряне бяха реагирали добре на лечението с билки. В крайна сметка се чувстваше осемдесет процента нормална, вместо онези десет процента работоспособност, и изгаряше от нетърпение да има и друга компания на закуска, освен сардоничния Могет. Той също имаше своите предимства, като например охраняването на изгубили съзнание или спящи хора. Освен това я беше уверил, че е проверил символа на Хартата върху челото на мъжа от кораба, и беше установил, че е неопетнен от Свободна магия или некромантия.
Беше очаквала мъжът да е още заспал, затова усети лека тръпка на изненада и напрежение, когато видя една фигура да стои до носа на кораба, извърната на другата страна. Ръката й мигновено се спусна към меча, но после видя Могет наблизо, разположил се предпазливо на перилата на кораба.
Тя се приближи неспокойно, макар любопитството й да бе потиснато от необходимостта да бъде предпазлива с непознатите. Той изглеждаше по друг начин с дрехи. По-възрастен и някак страховит, най-вече защото бе пренебрегнал нейните семпли дрехи, заради червена поличка на златисти райета, със съответните червени гамаши на златисти ивици, които се губеха под обърнати надолу ботуши от жълто-кафява еленова кожа. Все пак беше облякъл нейната риза, и се готвеше да облече червено кожено палто. То имаше свалящи се ръкави с връзки, които изглежда му създаваха проблеми. Два меча лежаха в ножниците до краката му, а острите им, лъскави върхове се подаваха на четири инча от кожата. На кръста му вече стоеше широк пояс, със съответните куки.
— Проклети връзки — каза той, когато тя стигна на около десет крачки от него. Гласът му беше приятен, доста дълбок, но в момента беше разстроен и висок от раздразнението.
— Добро утро — каза Сабриел.
Той се извърна, изпусна ръкавите и почти се приведе към мечовете, преди да промени движението си в поклон, увенчан с падане на коляно.
— Добро утро, милейди — изрече дрезгаво, свел глава, старателно избягвайки погледа й. Тя видя, че е намерил някакви обици, големи златни халки, неумело промушени през ушите му, които кървяха. С изключение на тях, успя да види само горната част на къдравата му коса.
— Не съм „милейди“ — каза Сабриел, питайки се кое от правилата на етикецията на мис Прионт важеше за тази ситуация. — Името ми е Сабриел.
— Сабриел? Та ти си Абхорсен — каза бавно мъжът. Не звучеше особено жизнерадостен, помисли си тя, малко разочаровано. Може би в крайна сметка нямаше да има кой знае какъв разговор на закуска.
— Не, моят баща е Абхорсен — отвърна тя, поглеждайки строго Могет, като предупреждение да не се меси. — Аз съм един вид заместник. Малко е сложно, затова ще ти обясня по-късно. Как се казваш?
Той се поколеба, после смотолеви:
— Не мога да си спомня, милейди. Моля, наричайте ме… наричайте ме Тъчстоун.