— Тъчстоун? — попита Сабриел. Звучеше й познато, но за миг не можа да определи откъде. — Тъчстоун? Но това е шутовско име, име на глупак. Защо да те наричам така?
— Защото съм такъв — отвърна той тихо с равен тон.
— Е, трябва да те наричам все някак — продължи Сабриел. — Тъчстоун. Знаеш ли, има едно предание за мъдрия глупак, така че може би не е толкова зле. Предполагам, че мислиш, че си глупак, защото си бил прикован като барелеф на кораб — и в смъртта, разбира се.
— В смъртта! — възкликна Тъчстоун.
Той вдигна глава и сивите му очи срещнаха тези на Сабриел. Странно, но погледът му беше ясен и интелигентен. Може би все пак има надежда за него, помисли си тя, докато обясняваше:
— Незнайно как духът ти бе оцелял непосредствено след границата със смъртта, а тялото ти се бе запазило под формата на барелеф. Навярно са били приложени едновременно Свободна магия и некромантия. И в двата случая магията е била много силна. Любопитно ми е защо е била употребена върху теб.
Тъчстоун отново извърна очи и Сабриел долови известна прикритост или смущение. Предположи, че предстоящото обяснение в най-добрия случай ще бъде полуистина.
— Не си спомням много добре — каза той бавно. — Макар че постепенно си припомням разни неща. Аз съм… бях… гвардейски офицер. От Кралската гвардия. Имаше нападение срещу кралицата… засада в подножието на стълбите. Помня, че се сражавахме, с мечове и магия на Хартата — всички бяхме магове на Хартата, цялата гвардия. Мислех, че сме в безопасност, но ни предадоха… а после… се озовах тук. Не зная как.
Сабриел слушаше внимателно, питайки се каква част от думите му беше истина. По всяка вероятност паметта му беше увредена, но може би наистина е бил кралски гвардеец. Може би е направил заклинание за защита… което би обяснило защо враговете му са успели само да го пленят, но не и да го убият. Ала те несъмнено са могли да изчакат, докато заклинанието се развали. Защо са използвали този странен метод на пленничество? И, което бе най-важно, как са успели да поставят тази фигура в най-защитеното място?
Тя остави всички тези въпроси за по-нататъшно проучване, защото й хрумна друга мисъл. Ако наистина е бил кралски гвардеец, то кралицата, която бе охранявал, сигурно беше мъртва от поне двеста години, а с нея бяха изчезнали всички хора и неща, които мъжът бе познавал.
— Прекарал си в плен дълго време — каза тя внимателно, защото не беше сигурна как да му поднесе новината. — Бил ли си… тоест, имал ли си… ами, искам да кажа, че е минало много време…
— Двеста години — пошепна Тъчстоун. — Твоят слуга ми каза.
— Семейството ти…
— Нямам семейство — каза той. Изражението му беше застинало, неподвижно като издяланото дърво от предишния ден. Той внимателно протегна ръка и извади един от мечовете, поднасяйки го на Сабриел откъм дръжката.
— Бих искал да ви служа, милейди, да се сражавам срещу враговете на кралството.
Сабриел не взе меча, макар че молбата му я накара инстинктивно да протегне ръка. Ала някаква мимолетна мисъл я принуди да свие разтворената си длан и ръката й отново се спусна до тялото. Тя погледна Могет, който наблюдаваше случващото се с невъзмутим интерес.
— Какво си му казал, Могет? — попита го тя, а думите й бяха изпълнени с подозрение.
— Разказах му за състоянието на кралството, най-общо казано — отвърна котката. — За последните събития. За нашето кацане тук, в общи линии. И твоят дълг, в качеството ти на Абхорсен, да подобриш положението.
— Ами за разяждащия дух? За призрачните ръце? За гарваните-убийци? За мъртвия преследвач, който и да е той?
— Не точно — отвърна Могет развеселен. — Реших, че може да се досети и сам.
— Както виждаш — каза Сабриел доста ядосано, — моят „слуга“ не е бил съвсем откровен с теб. Аз съм отраснала зад Стената, в Анселстиер, така че имам смътна представа за това, което се случва. Имам огромни пропуски в знанията си за Старото кралство, в това число за всичко, свързано с история и география, а и за магията на Хартата. Натъквам се на ужасни врагове, навярно под цялостните напътствия на някой от Висшите мъртви, някой умел некромант. И не съм тръгнала да спасявам кралството, а само да открия баща си, истинския Абхорсен. Затова не желая да приемам клетвата или услугите ти, или каквото и да било друго, особено след като току-що се запознахме. Бих се радвала да ни придружиш до най-близкото подобие на цивилизация, но нямам представа какво ще правя след това. И, моля те, не забравяй, че името ми е Сабриел. Не милейди. Нито Абхорсен. А сега мисля, че е време за закуска.
При тези думи тя отиде до раницата си и извади малко овесена каша и малка тенджера. Тъчстоун остана вгледан в нея известно време, след това се изправи, нагласи мечовете си, облече палтото без ръкави, завърза ръкавите на колана си и се отправи към най-близките дървета.