— Дори да изключим дните за почивка, това прави осемнайсет дни яздене и поне шест седмици вървене. Твърде дълго. Има ли друг начин?
— С кораб или лодка от Нестоу — намеси се Могет, който се промъкна зад Сабриел, за да постави решително лапата си върху картата. — Ако успеем да открием такъв и ако някой от вас може да го управлява.
Глава петнадесета
Стълбата се намираше северно от средния кораб от общо четирите. Прикрита едновременно с магия и хитрост, тя наподобяваше просто много мокър участък от влажния варовик, от който бе образувана стената на ямата, но човек можеше да мине през него, защото всъщност това беше отворена врата, зад която се виеха стъпала.
Те решиха да слязат по тях на следващата сутрин, след като си починат още един ден. Сабриел изгаряше от желание да продължи нататък, защото усещаше, че опасността, грозяща баща й, нараства, но разсъждаваше достатъчно реалистично, за да прецени собствената си нужда от време за възстановяване. Тъчстоун навярно също се нуждаеше от почивка, мислеше си тя. Беше опитала да измъкне още информация от него, докато търсеха стъпалата, но той очевидно нямаше желание дори да отвори уста, а когато го направи, Сабриел установи, че смирените му извинения я дразнят още повече. След като откриха вратата, тя съвсем се отказа и седна в тревата до извора, за да чете книгите на баща си за магията на Хартата. „Книгата за мъртвите“ беше все така подвързана с мушама. Дори и така, момичето усещаше присъствието й, надвиснало мрачно над раницата…
Тъчстоун остана в противоположния край на кораба, близо до носа, и се зае със серия от упражнения по фехтовка с двата си меча, както и с разтягания и леки акробатични занимания. Могет го наблюдаваше от шубраците, а зелените му очи светеха, сякаш бяха вперени в мишка.
Обядът се оказа пълна катастрофа, както в кулинарен аспект, така и като комуникация. Сушени ивици говеждо, гарнирани с кресон от извора, и едносрични отговори от страна на Тъчстоун. Той дори продължи да я нарича „милейди“, въпреки многократните молби на Сабриел да използва името й. Могет също не й помогна особено, като я наричаше Абхорсен. След обяда всички се заеха със заниманията си. Сабриел се върна към книгата си, Тъчстоун — към упражненията, а Могет продължи наблюдението си.
Вечерята не беше чакана с нетърпение от никой. Сабриел се опита да поговори с Могет, но той сякаш се бе заразил от необщителността на Тъчстоун, макар да му липсваше неговата сервилност. Когато се нахраниха, всички се разотидоха от стъкмения лагерен огън — Тъчстоун пое на запад, Могет — на север, а Сабриел на изток — и всеки легна да спи на най-удобното парче земя, което успя да открие.
Сабриел се събуди веднъж през нощта. Без да става, видя, че огънят отново гори и Тъчстоун седи до него, вгледан в пламъците, а очите му отразяваха игривата, златистожълта светлина. Лицето му изглеждаше изтерзано, почти нездраво.
— Добре ли си? — попита тихо Сабриел, подпирайки се на лакът.
Тъчстоун се сепна, олюля се на пети и едва не падна. За първи път не звучеше като намусен слуга.
— Не съвсем. Помня това, което не трябва и забравям необходимото. Прости ми.
Сабриел не отговори. Той бе изрекъл последните две думи на огъня, не на нея.
— Моля ви, заспивайте, милейди — продължи Тъчстоун, възприел отново сервилната си роля. — Ще ви събудя на сутринта.
Сабриел понечи да каже нещо язвително относно арогантността на престорената му смиреност, после затвори уста и се върна под одеялото. Концентрирай се само върху спасението на баща си, каза си тя. Това е единственото важно нещо. Да спасиш Абхорсен. Не се тревожи за проблемите на Тъчстоун или за странния нрав на Могет. Спаси Абхорсен. Спаси Абхорсен. Спаси Абхорс… Спаси…
— Събуди се! — каза Могет право в ухото й. Тя се обърна на другата страна, без да му обърне внимание, но той скочи над главата й и го повтори в другото й ухо. — Събуди се!
— Будна съм — промърмори Сабриел. Седна, омотана в одеялото, усещайки студа преди изгрева по лицето и ръцете си. Все още беше много тъмно, с изключение на неравномерната светлина от огъня и едва доловимите проблясъци на зората над ямата. Тъчстоун вече приготвяше кашата. Освен това се беше измил и обръснал — с помощта на кинжал, съдейки по вида на драскотините и порязванията по брадата и шията му.