— Добро утро — каза той. — Кашата ще бъде готова след пет минути, милейди.
Сабриел изстена, когато отново чу тази дума, взе ризата и панталона си и залитайки се отдалечи, за да открие подходящ храст на път към извора, едно тромаво, загърнато в одеяло подобие на човешко същество.
Ледената вода на извора безмилостно довърши процеса на събуждане; Сабриел се подложи на въздействието й за не повече от десет секунди, които й трябваха да свали долната си риза, да се измие и отново да се облече. Чиста, разсънена и облечена, тя се върна при лагерния огън и изяде своя дал от кашата. След това Тъчстоун започна да се храни, докато Сабриел закопчаваше бронята, меча и звънците. Могет лежеше до огъня и нагряваше корема си, покрит с бяла козина. Не за първи път Сабриел си зададе въпроса дали той изобщо има нужда от храна. Очевидно харесваше храната, но изглежда се хранеше за удоволствие, а не за да се подкрепя.
Тъчстоун продължи да се държи като слуга след закуска, като изми тенджерата и лъжицата, угаси огъня и разтреби всичко. Ала когато понечи да метне раницата на гърба си, Сабриел го спря.
— Не, Тъчстоун. Това е моят багаж. Аз ще го нося, благодаря.
Той се поколеба, после й я подаде и щеше да й помогне да я нарами, но тя прокара ръце през каишките и раницата се плъзна на гърба й, преди той да поеме тежестта.
Половин час по-късно, може би след една трета от пътя по тясната, издълбана от камък стълба, Сабриел съжали за решението си да вземе раницата. Все още не се беше възстановила напълно от катастрофата с Хартиеното крило, а стълбата беше много стръмна и толкова тясна, че тя с мъка преодоляваше криволичещите завои. Раницата непрекъснато се удряше в някоя вътрешна или външна стена, без значение накъде се обръщаше тя.
— Може би е добре да се редуваме в носенето на раницата — каза тя неохотно, когато спряха при някаква ниша, за да си поемат въздух. Тъчстоун, който ги водеше, кимна, и се върна няколко стъпала, за да вземе раницата.
— Сега аз ще водя — добави Сабриел, извивайки гърба и раменете си, като леко потръпна от събраната пот по гърба й, който изглеждаше хлъзгав под бронята, туниката, ризата и долната риза. Взе свещта си от пейката и пристъпи напред.
— Не — каза Тъчстоун, застанал на пътя й. — По тази стълба има пазачи — и пазители. Аз знам думите и знаците, с които се преминава. Ти си Абхорсен, така че може би ще те пуснат, но не съм сигурен.
— Изглежда паметта ти се връща — отбеляза Сабриел, леко раздразнена, задето са й попречили. — Кажи ми, за тази стълба ли говореше, когато каза, че са устроили засада на кралицата?
— Не — отвърна категорично Тъчстоун. Той се поколеба, после добави: — Онази стълба беше във Велизар.
След тези думи се извърна и продължи нагоре по стълбите. Сабриел го последва, а Могет вървеше по петите й. След като вече не беше натоварена с раницата, тя беше нащрек. Докато наблюдаваше Тъчстоун, забеляза, че той от време на време спира и мърмори някакви думи под нос. Всеки път долавяше лекия като перце допир на Магията на Хартата. Фина магия, много по-хитроумна от тази в тунела отдолу.
Много по-трудно откриваема и навярно много по-смъртоносна. След като знаеше за нейното съществуване, тя също долови лекото усещане за смърт. Тази стълба бе станала свидетел на убийства преди много, много време.
Накрая стигнаха до голяма стая с две двойни врати от едната страна. Вътре се процеждаше светлина през многобройните малки, кръгли дупки в тавана, или, както скоро забеляза Сабриел, през обрасла решетка, която навремето е била отворена към въздуха и небето.
— Тази врата води навън — каза Тъчстоун. Той угаси свещта си, взе тази на Сабриел, която сега беше просто малко парче восък, и сложи и двете в един джоб, пришит върху предницата на полата му. Сабриел реши да се пошегува с горещия восък и възможната опасност, която криеше, но размисли. Тъчстоун съвсем не бе веселяк.
— Как се отваря? — попита тя, сочейки вратата. Не виждаше никаква дръжка, ключалка или ключ. И, всъщност, никакви панти.
Тъчстоун мълчеше с блуждаещ и втренчен поглед, а после се разсмя — горчив, кратък кикот.
— Не помня! Целият този път по стълбата, всички думи и сигнали… а сега са безполезни! Безполезни!
— Поне ни преведе по стълбата — изтъкна Сабриел, разтревожена от силната му самоомраза. — Без тебе все още щях да си седя край извора и да гледам как бълбука.
— Щеше да намериш изхода — промърмори Тъчстоун. — Или Могет щеше да го открие. Да! Заслужавам да си остана просто дърво…
— Тъчстоун — намеси се Могет със съскане. — Млъкни. Трябва да бъдеш полезен, забрави ли?