— Да — отвърна той, видимо успокоил дишането си, с хладнокръвно лице. — Съжалявам, Могет. Милейди.
— Моля, моля, просто Сабриел — каза Сабриел уморено. — Току-що завърших училище — само на осемнайсет съм! Нелепо е да ме наричаш милейди.
— Сабриел — каза плахо Тъчстоун. — Ще се опитам да го запомня. „Милейди“ е по навик… напомня ми за мястото ми в този свят. По-лесно ми е…
— Не ме е грижа кое ти е по-лесно! — сопна се Сабриел. — Не ме наричай милейди и престани да се държиш като слабоумен! Просто бъди себе си. Дръж се нормално. Нямам нужда от слуга, трябва ми добър… приятел!
— Много добре, Сабриел — каза Тъчстоун, като старателно наблегна на думите си. Сега беше ядосан, но това поне беше по-добро от сервилното му поведение, помисли си Сабриел.
— А сега — каза тя на самодоволно ухиления Могет, — имаш ли някакви идеи за тази врата?
— Само една — отвърна котката, плъзгайки се между краката й към тънката линия, която разделяше двете крила на вратата. — Да блъскаме. По един от всяка страна.
— Да блъскаме?
— Защо не? — каза Тъчстоун и сви рамене. Зае позиция, подпрян на лявата страна на вратата, опрял длани в покритата с метал врата. Сабриел се поколеба, после направи същото в дясната половина.
— Едно, две, три, бутай! — нареди Могет.
Сабриел блъсна на „три“, а Тъчстоун — на „бутай“, затова изминаха няколко секунди, преди дружните им усилия да се синхронизират. После вратата бавно се отвори с изскърцване и през нея нахлу сноп ярка слънчева светлина, който се плъзна от пода към тавана, а по пътя му танцуваха прашинки.
— Странно е — каза Тъчстоун, а дървото трептеше под ръцете му, като дръпнатите струни на лютня.
— Чувам гласове — възкликна Сабриел, а ушите й доловиха приглушени думи, смях и далечно пеене.
— Виждам времето — прошепна Могет, толкова тихо, че думите му се изгубиха.
После вратите се отвориха. Те преминаха, закрили очи от слънцето, усетили хладния бриз, който хапеше кожата им и свежия аромат на борови дървета, прочистил ноздрите им от подземния прах. Могет кихна бързо три пъти и затича наоколо в тесен кръг. Вратите се затвориха с плъзгане зад гърба им, толкова тихо и необяснимо, както се бяха отворили.
Намираха се на малко сечище насред една борова гора или плантация, защото дърветата бяха разположени равномерно. Вратите зад тях се намираха в ниска затревена могила, покрита с окастрени храсти. По земята имаше дебел килим от борови иглички, а през няколко крачки се подаваха шишарки, като черепи, заровени в някое древно бойно поле.
— Гората на стражите — каза Тъчстоун. Той пое дълбоко въздух няколко пъти, погледна небето и въздъхна. — Зима е, струва ми се — или ранна пролет?
— Зима — отвърна Сабриел. — В района на Стената валеше доста силен сняг. Тук времето изглежда много по-меко.
— По-голямата част от Стената, Дългите скали и домът на Абхорсен са разположени, напълно или частично, в Южното плато — обясни Могет. — Платото се намира между триста и шестстотин метра над бреговата ивица. Всъщност областта около Нестоу, накъдето сме тръгнали, се намира предимно под морското равнище и е култивирана.
— Да — каза Тъчстоун. — Спомням си. Лонг Дайк, издигнатите канали, вятърните помпи, които да изтласкват водата…
— Странно, но и двамата сте много сведущи по този въпрос — отбеляза Сабриел. — Някой от вас ще бъде ли така добър да ми каже нещо, което наистина искам да разбера, например какви са Великите Харти?
— Аз не мога — казаха едновременно Могет и Тъчстоун. После Тъчстоун продължи колебливо: — Има едно заклинание… ограничение, което тегне над нас. Но някой, който не е маг на Хартата, или свързан по друг начин с нея, може би ще проговори. Например, някое дете, кръстено със символа на Хартата, но без да е отраснало сред силата й.
— По-умен си, отколкото мислех — отбеляза Могет. — Не че това говори много.
— Дете — каза Сабриел. — Откъде би могло да знае едно дете?
— Ако ти бе получила добро образование, също щеше да знаеш — каза Могет. — Това твое училище е било само загуба на ценно сребро.
— Може би — съгласи се Сабриел. — Ала след като вече знам повече за Старото кралство, подозирам, че фактът, че съм ходила на училище в Анселстиер, е спасил живота ми. Но стига за това. Накъде ще поемем сега?
Тъчстоун погледна небето — синьо над сечището и мрачно над кръга от борове. Слънцето едва се виждаше над дърветата, навярно оставаше час до обедния зенит. Тъчстоун премести поглед от него към сенките на дърветата, а после посочи:
— Изток. Там трябва да има няколко камъка на Хартата, които водят оттук до източния край на Гората на стражите. Това място е силно защитено с магии. Има… имаше много камъни.