Камъните все още стояха, а след първия между тях криволичеше нещо като животинска следа. Под боровете беше прохладно, но приятно, а постоянното присъствие на Камъните на Хартата беше успокояващо усещане за Сабриел и Тъчстоун, които ги възприемаха като маяци в морето от дървета.
Камъните бяха общо седем и нито един не беше счупен, макар Сабриел да изпитваше остър пристъп на нервно напрежение всеки път, когато напускаха приятната атмосфера на единия, за да стигнат до другия, а в съзнанието й неизменно изникваше мрачна картина — оцапаният в кръв, разцепен камък на Разполовения хребет.
Последният камък се намираше в самия край на боровата гора, върху гранитна скала, висока около трийсет-четирийсет метра, която бележеше източния край на гората и края на възвишението.
Те застанаха до него и погледнаха нататък, към необятната шир на синьо-сивото море, осеяно с бели вълни, неспокойно, вечно плискащо се към брега. Под тях се намираха равните, потънали полета на Нестоу, поддържани от мрежа издигнати канали, помпи и диги. Самото селище се намираше на три-четвърти миля разстояние, разположено високо върху друга гранитна скала, зад която се криеше пристанището.
— Полетата са залети — каза Тъчстоун с озадачен тон, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Сабриел проследи погледа му и видя, че онова, което бе взела за някаква култура, всъщност бе тиня и вода, невъзмутимо заели мястото на посевите, някога раснали там. Вятърните мелници, захранващи помпите, стояха безмълвни, а на върха на скелетата имаше неподвижни ветропоказатели във форма на трилистник, въпреки че от морето духаше солен бриз.
— Но помпите бяха омагьосани с магия на Хартата — възкликна Тъчстоун. — За да следват вятъра, да работят безпроблемно…
— По полетата няма никакви хора — никой, от тази страна на селото — добави Могет, а очите му бяха по-проницателни от телескопа в раницата на Сабриел.
— Навярно Камъкът на Хартата в Нестоу е счупен — каза студено Сабриел през зъби. — Освен това долавям някаква смрад в бриза. В селото има мъртви.
— Лодката ще бъде най-бързият начин да стигнем до Велизар, а аз съм доста сигурен в плавателните си умения — отбеляза Тъчстоун. — Но ако мъртвите са там, не е ли по-добре…
— Ще слезем долу и ще вземем някоя лодка — заяви решително Сабриел. — Докато слънцето е високо.
Глава шестнадесета
Сред наводнените полета бе имало издигната пътека, но сега тя бе потопена до нивото на глезена, а на места се пропадаше до бедрото. Само построените отводнителни канали се издигаха високо над солената вода и всички се спускаха на изток, а не към селото, така че Сабриел и Тъчстоун бяха принудени да газят по пътеката. Могет, естествено, пътуваше, усукал крехката си фигура около врата на Сабриел, като кожа от бяла лисица.
Водата и калта, ведно с несигурния път, забавяха придвижването. Отне им час да изминат по-малко от миля, затова, когато най-сетне излязоха от водата и стъпиха в началото на скалистото възвишение към селото, беше много по-късен следобед, отколкото на Сабриел й се искаше. Поне небето е ясно, помисли си тя, поглеждайки нагоре. Зимното слънце не беше особено топло и не можеше да се опише като палещо, но със сигурност щеше да попречи на повечето представители на Нисшите мъртви да се осмелят да излязат навън.
Въпреки това, те се придвижваха внимателно към селото, с полуизвадени мечове, а Сабриел с ръка на звънците. Пътеката криволичеше в поредица от стъпала, издълбани в скалата, тук-там заздравени с тухли и хоросан. Самото село се бе сгушило на върха — около трийсет уютни тухлени къщички с дървени покриви, някои боядисани в ярки цветове, други — в мрачни, а някои просто сиви и обрулени от ветровете.
Беше съвсем тихо, като се изключеше случайния полъх на вятъра или печалния вик на някоя чайка, които долитаха от въздуха над главите им. Сабриел и Тъчстоун се приближиха един до друг, вървейки почти рамо до рамо по онова, което минаваше за главна улица, вече извадили мечовете, а очите им се стрелкаха към затворените врати и прозорците със спуснати кепенци. И двамата се чувстваха неспокойни, изнервени — едно неприятно, изгарящо усещане се прокрадваше из телата им, започвайки от гърба, към тила, до знака на Хартата на челото. Сабриел усещаше и присъствието на мъртви същества. Нисши мъртви, криещи се от слънцето, спотайващи се наблизо, в някой дом или изба.
В края на главната улица, на най-високото място на скалата, един Камък на Хартата стоеше върху добре поддържана морава. Едната половина на камъка беше отрязана, парчетата бяха счупени и катурнати, черен камък върху зелената трева. Пред камъка лежеше труп с вързани ръце и крака, а зеещият разрез на гърлото му недвусмислено показваше откъде е дошла кръвта — кръвта за жертвоприношението, което бе счупило камъка.