Сабриел коленичи до трупа, извърнала очи от счупения камък. Беше разрушен съвсем наскоро, усети тя, ала вратата към Смъртта вече се открехваше със скърцане. Тя почти усещаше студените течения зад нея, които се виеха около камъка, изсмуквайки топлината и живота от въздуха. Там също се спотайваха разни същества, тя знаеше това, точно зад границата. Усещаше тяхната жажда за живот, тяхното нетърпение да се спусне нощта.
Както очакваше, трупът беше на маг на Хартата, мъртъв едва от три-четири дни. Ала не беше очаквала, че мъртвият е жена. Широките рамене и мускулестото тяло я бяха заблудили за миг, но пред нея лежеше жена на средна възраст, със затворени очи и прерязано гърло, а късата й кафява коса се бе втвърдила от морската сол и кръвта.
— Селската лечителка — каза Могет, сочейки с носа си гривната на китката й. Сабриел отмести въжетата, с които бе вързана, за да може да вижда по-добре. Гривната беше бронзова, с инкрустирани символи на Хартата от нефрит. Символите вече не действаха, защото върху бронза имаше засъхнала кръв, а в кожата под метала нямаше пулс.
— Била е убита преди три или четири дни — обяви Сабриел. — Камъкът е бил счупен по същото време.
Тъчстоун я погледна и кимна мрачно, после продължи да гледа къщите отсреща. Мечовете висяха свободно в ръцете му, но Сабриел забеляза, че цялото му тяло е напрегнато като натъпкано в кутия човече на пружина, готово да изскочи.
— Този… или това…, което я е убило и е счупило камъка, не е пленило духа й — добави тихо Сабриел, сякаш размишляваше на глас. — Чудно защо?
Нито Могет, нито Тъчстоун отговориха. За миг Сабриел реши да попита самата жена, ала внезапният й порив за пътешествия в смъртта бе дълбоко потиснат от наскорошните й преживявания. Вместо това, тя сряза въжетата и положи жената на земята, доколкото можа; накрая тялото й зае свитата поза на спящ човек.
— Не зная името ти, лечителко — прошепна Сабриел. — Но се надявам бързо да преминеш отвъд Последната порта. Сбогом.
Тя се изправи и нарисува символите на Хартата за погребалната клада над трупа, прошепвайки имената им, докато го правеше — ала пръстите й се движеха неумело и не успяваше да намери точните думи. Пагубното влияние на счупения камък я притискаше, сякаш борец я бе сграбчил за китките, стискайки челюстта й. По челото й изби пот, а през крайниците й премина болка, ръцете й трепереха от усилието, езикът й натежа, сякаш се бе подул във внезапно пресъхналата й уста.
После усети, че отнякъде идва помощ, тялото й се изпълни със сила, която вдъхна живот на символите, укроти ръцете й, проясни гласа й. Тя завърши молитвата и над жената проблесна искра, превърна се в игрив пламък, а след това се разрасна в буен, нажежен до бяло огън, който обхвана цялото й тяло, поглъщайки го напълно, за да го превърне в пепел, лек товар за морските ветрове.
Допълнителната сила идваше от ръката на Тъчстоун, а разтворената му длан бе леко опряна на рамото й. Докато се изправяше, допирът изчезна. Когато Сабриел се обърна, Тъчстоун тъкмо измъкваше меча с дясната си ръка, вперил поглед в къщите — сякаш нямаше нищо общо с оказаната й помощ.
— Благодаря ти — каза Сабриел. Тъчстоун беше силен маг на Хартата, може би колкото самата нея. Това я изненада, макар да не разбираше защо. Той не бе крил факта, че е маг на Хартата — тя предполагаше, че знае само няколко от символите и заклинанията, свързани повече със сраженията. Дребни магии.
— Трябва да продължим — каза Могет, който възбудено крачеше напред-назад, като внимателно избягваше късовете от счупения камък. — Да намерим лодка и да отплаваме по море преди падането на нощта.
— Пристанището е нататък — изрече бързо Тъчстоун, сочейки с меча си. И той, и котката изгаряха от желание да напуснат района на счупения камък, помисли си Сабриел. Ала и тя изпитваше същото. Дори и на ярката дневна светлина, той сякаш помрачаваше цветовете наоколо. Моравата вече беше по-скоро жълта, отколкото зелена, и дори сенките изглеждаха по-плътни и по-многобройни от нормалното. Тя потръпна, припомнила си за Разполовения хребет и съществото на име Тролк.
Пристанището се намираше от северната страна на скалата, докъдето се стигаше по още стъпала, издълбани в скалистия хълм, или когато ставаше дума за товар, чрез някой от подемните кранове, разположени по ръба й. В прозрачната синьо-зелена вода бяха вдадени дълги дървени кейове, разположени под заслона на скалист остров, по-малък брат на скалата в селото. Дълъг вълнолом от огромни каменни блокове свързваше острова с брега, като завършек на защитата на пристанището срещу вятъра и вълните.