— Стрелкова стража — изохка Тъчстоун. — Дава резултат, но трудно ще продължим. Ще отстъпим ли?
— Още не — отвърна Сабриел. Тя усещаше как мъртвите се движат в селото зад тях, а вече виждаше и стрелците. Бяха четирима, две двойки, всяка от които се криеше зад един от големите, побити камъни, които бележеха мястото, на което вълноломът се свързваше с острова. Изглеждаха млади и неспокойни и вече бяха доказали, че не представляват голяма заплаха.
— Почакайте! — извика Сабриел. — Ние не сме врагове!
Не последва отговор, но стрелците не свалиха стрелите от тетивата.
— Каква е титлата на водача на селото — имам предвид по принцип? Как го наричат? — прошепна набързо Сабриел към Тъчстоун, и за пореден път си пожела да знаеше повече за Старото кралство и неговите обичаи.
— По мое време… — отвърна бавно Тъчстоун, а мечовете му проследиха стрелковата стража, ангажирала почти цялото му внимание — по мое време… Старейшина — за толкова голямо село.
— Бихме искали да говорим с вашия старейшина! — извика Сабриел. Тя посочи облаците, които се придвижваха зад нея и добави: — Преди да се стъмни!
— Почакайте! — чу се в отговор и един от стрелците хукна от скалите нагоре към сградите. Вече по-близо, Сабриел разбра, че това навярно са навеси за лодки или нещо подобно.
Стрелецът се върна след няколко минути, а един по-възрастен мъж куцукаше сред скалите зад него. Щом го видяха, останалите трима стрелци свалиха лъковете и прибраха стрелите в колчаните. Видял това, Тъчстоун престана да поддържа заклинанието. То увисна във въздуха за миг, след това се разсея, оставяйки краткотрайна дъга.
Старейшината беше действително име, освен титла, както разбраха, когато той закуцука по вълнолома. Дълга бяла коса се развяваше като крехка паяжина около неговото слабо, набръчкано лице и той се движеше с целенасоченото усилие на много старите хора. Не изглеждаше уплашен, навярно бе изпълнен с апатичната смелост на човек, чиято смърт бездруго вече наближава.
— Кои сте вие? — попита той, когато наближи пролуката, застанал над въртящите се води като някакъв легендарен пророк, а тъмнооранжевата му мантия се развяваше около него от усилващия се бриз. — Какво искате?
Сабриел отвори уста, за да отговори, но Тъчстоун вече я бе изпреварил.
— Аз съм Тъчстоун, верен оръженосец на Абхорсен, който стои тук. Със стрели ли посрещате хората като нас?
Старецът замълча за миг, а хлътналите му очи бяха вперени в Сабриел, сякаш можеше да отстрани всяка измама или заблуда само с поглед. Сабриел отвърна на погледа му, но с ъгъла на устата си прошепна на Тъчстоун.
— Какво те кара да мислиш, че можеш да говориш от мое име? Няма ли да е по-добре да подходим по-дружелюбно? И тъй като си мой верен…
Тя замълча, защото старецът се прокашля, преди да проговори и плю във водата. За миг тя реши, че това е неговият отговор, но тъй като нито стрелците, нито Тъчстоун реагираха, очевидно не беше така.
— Времената са лоши — рече Старейшината. — Бяхме принудени да напуснем домовете си и да заживеем в димящите бараки, да оставим топлината и уюта заради морските ветрове и вонята на риба. Много от жителите на Нестоу са мъртви — или по-лошо. Непознатите и пътниците са рядкост в тези времена и невинаги са такива, каквито изглеждат.
— Аз съм Абхорсен — каза неохотно Сабриел. — Враг на мъртвите.
— Помня — отвърна бавно старецът. — Абхорсен идваше тук, когато бях млад. Идваше да усмири духовете, които донасяше търговецът на подправки, Хартата да го прокълне. Абхорсен. Помня палтото, което носиш, синьо като дълбините на морето, със сребърните ключове. Имаше също и меч…
Той замълча в очакване. Сабриел стоеше безмълвно, чакаше да продължи.
— Иска да види меча — каза Тъчстоун с равен глас, след като тишината се проточи твърде дълго.
— О — отвърна Сабриел и се изчерви.
Беше съвсем очевидно. Внимателно, за да не плаши стрелците, тя измъкна меча, изправяйки го срещу слънцето, за да се видят ясно символите на Хартата, танцуващи в сребърно върху острието.
— Да — въздъхна Старейшината, а старите му рамене се отпуснаха облекчено. — Това е мечът със заклинания на Хартата. Тя е Абхорсен.
Той се извърна и се затътри към стрелците, а изтощеният му глас се извиси до някакво бегло подобие на рибарски поздрав.
— Елате, вие четиримата. Побързайте с моста. Имаме гости! Помогнете най-сетне!
Сабриел погледна Тъчстоун, повдигайки вежди по повод значението на последните три думи, изречени от стареца. За нейна изненада, Тъчстоун отвърна на погледа й и го задържа.
— Според традицията, човек с висок ранг, какъвто си ти, трябва да бъде представен от своя верен оръженосец — каза той тихо. — А единственият приемлив начин да пътувам с теб е в качеството на твой верен оръженосец. Иначе, хората ще предположат, че ние, в най-добрия случай, сме незаконни любовници. Ако свържеш името си с моето по този начин, това ще те принизи в очите на повечето хора. Разбираш ли?