— А — отвърна Сабриел, преглъщайки, усетила как червенината на смущението й се завръща и плъзва от бузите към шията й. Чувстваше се така, сякаш е получила някоя от най-жестоките социални критики на мис Прионт. Дори не се бе замислила как биха изглеждали двамата, ако пътуват заедно. Несъмнено, в Анселстиер това би се възприело като позорно, но тук беше Старото кралство, където нещата бяха различни. Но само някои неща, както изглеждаше.
— Урок двеста и седми — промърмори Могет някъде до краката й. — Три от десет. Питам се дали имат малко прясно уловен меджид? С удоволствие бих хапнал един малък, още подскачащ…
— Замълчи! — прекъсна го Сабриел. — Най-добре за известно време да се преструваш на нормална котка.
— Много добре, милейди. Абхорсен — отвърна Могет, отдалечавайки се, за да седне от другата страна на Тъчстоун.
Сабриел се готвеше за хаплив отговор, когато видя едва забележимата извивка в ъгъла на устата на Тъчстоун. Тъчстоун? Да се подсмихва? Изненадана, тя не успя да изрече правилно остроумния си отговор, после съвсем го забрави, когато четиримата стрелци покриха с дъска пролуката, а единият й край се стовари върху камъка със стряскащ звук.
— Моля, прекосете бързо — каза Старейшината, когато мъжете закрепиха дъската. — Сега в селото има много зловещи същества, а се боя, че денят е почти превалил.
Като потвърждение на думите му, сянката на облаците над тях се спусна, докато той говореше, и свежият аромат на предстоящ дъжд се смеси с влажния и солен дъх на море. Без повече подкани, Сабриел бързо претича по дъската, след нея Могет, а Тъчстоун вървеше последен.
Глава седемнадесета
Всички оцелели жители на Нестоу се бяха събрали в най-големия навес за опушване на риба, освен настоящата смяна стрелци, които наблюдаваха вълнолома. През изминалата седмица селяните наброявали сто двайсет и шест — сега бяха трийсет и един.
— До тази сутрин бяха трийсет и двама — каза Старейшината на Сабриел, докато й подаваше чаша нелошо вино и парче сушена риба върху филия много твърд и много клисав хляб. — Мислехме, че сме в безопасност, когато дойдохме на острова, но момчето на Монжер Стоуърт бе намерено точно преди разсъмване днес, изсмукано като шушулка. Когато го намерихме, беше като… изгоряла хартия, запазила формата си… докоснахме го и той се разпадна в люспи от… нещо като пепел.
Сабриел се огледа наоколо, докато старецът говореше, и забеляза многото фенери, свещи и тръстикови свещици, които допринасяха както за осветлението, така и за димната, пропита с миризма на риба атмосфера в навеса. Оцелелите бяха много разнородна група — мъже, жени и деца, от съвсем малки, до самия Старейшина. Единствената им обща черта беше страхът, сковал лицата им, страхът, прозиращ в нервните им, отсечени движения.
— Мислим, че един от тях е тук — каза една жена, чийто глас отдавна бе изчезнал зад страха и фатализма. Тя стоеше сама, придружавана от празното пространство на трагедията. Сабриел предположи, че е изгубила семейството си. Съпруг, деца — навярно родители и сестри или братя, защото още не бе прехвърлила четиридесетте.
— Той ще ни отнесе, един по един — продължи жената сухо, а гласът й изпълваше навеса със зловеща сигурност. Около нея хората шаваха нервно, без да я поглеждат, сякаш ако погледнеха в очите й, щяха да потвърдят думите й. Повечето гледаха Сабриел и тя видя надежда в очите им. Не сляпа вяра или пълно доверие, а надеждата на комарджията, че новият кон може би ще промени поредицата от загуби.
— Онзи Абхорсен, който дойде, когато бях млад — продължи Старейшината — и Сабриел разбра, че на тази възраст единствен той от всички селяни помни, — този Абхорсен ми каза, че неговата цел е да убива мъртвите. Той ни спаси от привиденията, които идваха в каруцата на търговеца. Все още ли е така, госпожице? Ще ни избави ли Абхорсен от мъртвите?
Сабриел се замисли за миг, докато мислено прелистваше страниците на „Книга за мъртвите“, усетила как помръдва в раницата, която стоеше до краката й. Мислите й се понесоха към баща й; към предстоящото пътуване до Велизар; начинът, по който мъртвите врагове се бяха опълчили срещу нея, напътствани от нечий ум.
— Ще се погрижа този остров да се избави от мъртвите — каза тя накрая, като говореше отчетливо, за да могат да я чуят всички. — Но не мога да избавя селото на сушата. В кралството витае по-голямо зло — същото зло, което е счупило вашия Камък на Хартата — и аз трябва да го открия и победя възможно най-скоро. Когато това стане, ще се върна — надявам се, с още помощ — и както селото, така и Камъкът на Хартата, ще бъдат възстановени.