Ала Сабриел бе очаквала това. Тя застана пред него, приготвила меча си, а с лявата си ръка измъкна от пояса Ранна, омайния сънливец. Все пак се надяваше да спаси мъжа, като унищожи онзи мордаут.
Патар се спря и почти се извърна, но Тъчстоун беше зад него, а двата му меча блестяха зловещо от движещите се символи на Хартата и сребърните пламъци. Сабриел изненадано гледаше остриетата, защото не знаеше, че са омагьосани. Беше пропуснала момента да попита, осъзна тя.
Тогава Ранна се освободи в ръката й — ала мордаутът не дочака неизбежната приспивна песен. Патар внезапно изпищя и се скова, червенината се отдръпна от лицето му, заменена от сивота. После плътта му се разпадна и се разложи, дори костите му се превърнаха в мокра пепел, когато мордаутът жадно изсмука живота от него за миг. Току-що нахранен и заякнал, мъртвият се измъкна от падащото наметало, превърнал се в тъмна, разплискана локва. Той придоби форма, докато се движеше, и се превърна в голям, отблъскващо дълъг плъх. Движейки се по-бързо от всяко нормално животно, той хукна към една дупка в стената и избяга!
Сабриел нанесе удар, а острието на меча й отцепи трески от дъските на пода, пропуснало призрачното същество само за миг.
Тъчстоун обаче не пропусна. Мечът в дясната му ръка проряза създанието точно зад главата, а този в лявата прониза змиеподобния му корем. Приковано към пода, то започна да се гърчи и извива, а призрачното му тяло се заизмъква от остриетата. Възстановяваше тялото си, измъквайки се от клопката.
Сабриел бързо застана над него, а Ранна иззвъня в ръката й — мелодична, ленива мелодия, която отекна из навеса.
Още преди ехото му да утихне, мордаутът престана да се гърчи. Почти изгубил формата си заради усилията да избяга от мечовете, той лежеше като парче овъглен черен дроб и трепереше на пода, все още пронизан.
Сабриел прибра Ранна и извади нетърпеливия Саранет. Силният му глас се разля наоколо, а звукът оплете във властна мрежа поквареното същество. Мордаутът не полагаше усилия да се съпротивлява, дори не помръдна уста, за да изхленчи нещо в своя защита. Сабриел усети как се поддава на волята й с помощта на звънеца.
Тя го прибра, но се поколеба, когато ръката й попадна върху Кибет. Сънливецът и Господарят се бяха проявили добре, но Скитникът понякога имаше свои идеи, а сега подозрително помръдваше в ръката й. Най-добре беше да изчака малко, да се успокои, помисли си Сабриел, отдръпвайки ръката си от пояса. Тя прибра меча в ножницата и се огледа из навеса. За нейна изненада всички, освен Тъчстоун и Могет, спяха. Бяха доловили само отзвука от Ранна, а това не беше достатъчно. Разбира се, Ранна също можеше да бъде хитър, но неговата хитрост носеше много по-малко неприятности.
— Това е мордаут — каза тя на Тъчстоун, който потискаше една полуотронила се прозявка. — Слаб дух, определян като един от Нисшите мъртви. Те предпочитат да се движат с живите — да обитават съвместно тялото им до известна степен, да го насочват, и бавно да изсмукват духа му. Така трудно могат да бъдат открити.
— Какво ще правим с него сега? — попита Тъчстоун, гледайки с отвращение потръпващата призрачна маса. Очевидно не можеше да бъде нарязан, погълнат от огън, или каквото и да било друго нещо, за което можеше да се сети.
Ще го пропъдя, като го изпратя да умре наистина — отвърна Сабриел. Тя бавно измъкна Кибет, използвайки двете си ръце. Все още се чувстваше неспокойна, защото звънецът се извиваше в ръцете й, опитвайки се да иззвъни по своя воля — звук, който щеше да я запрати в смъртта.
Стисна го по-здраво и иззвъня традиционното назад, напред и осморката, на която я бе научил баща й. Гласът на Кибет се разнесе, подел весела мелодия, игрив танц, който едва не накара и краката на Сабриел да започнат да подскачат, преди да си наложи да застане напълно неподвижно.
Мордаутът не разполагаше със същата свободна воля. Тъчстоун си помисли за миг, че той се измъква, защото призрачната фигура внезапно подскочи нагоре, а нереалната му плът се плъзна по остриетата на мечовете му почти до ефеса. После отново се плъзна назад — и изчезна. Отново в смъртта, където щеше да подскача и да се върти по течението, докато реве и крещи с гласа, който имаше там, през целия път до Последната порта.
— Благодаря ти — каза Сабриел на Тъчстоун. Погледна двата му меча, все още дълбоко забити в дървения под. Те вече не пламтяха в сребърни пламъци, но тя виждаше символите на Хартата, които се движеха из остриетата.
— Нямах представа, че твоите мечове са омагьосани — продължи тя. — Макар да се радвам, че е така.