По лицето на Тъчстоун се изписа изненада и смущение.
— Мислех, че знаеш — каза той. — Взех ги от кораба на кралицата. Това бяха мечове на кралския защитник. Не исках да ги взимам, но Могет каза, че ти…
Той спря по средата на изречението, когато Сабриел въздъхна дълбоко.
— Е, както и да е — продължи. — Легендата разказва, че създателят на Стената ги е направил по същото време, когато той — или тя, предполагам — е изработил твоя меч.
— Моя? — попита Сабриел, а ръката й леко докосна изтрития бронз на предпазителя. Никога не се бе замисляла кой е изработил меча й — той просто си съществуваше. „Създаден съм за Абхорсен, за да убивам мъртвите“, гласеше надписът върху него, когато изобщо съобщаваше нещо разбираемо. „Значи сигурно е бил изработен много отдавна, в далечното минало, когато е била създадена Стената. Могет трябва да знае, помисли си тя.“ Сигурно не желаеше, или не можеше да й каже — но знаеше.
— Струва ми се, че е най-добре да събудим всички — каза Сабриел, отхвърлила размислите за мечове в настоящия момент.
— Има ли още мъртви? — попита Тъчстоун, като пъшкаше, докато измъкваше мечовете си от пода.
— Не мисля — отвърна Сабриел. — Онзи мордаут беше много хитър, защото почти не беше изсмукал духа на бедния… Патар… така че присъствието му бе потулено от неговия живот. Сигурно е дошъл на острова в онзи сандък с надгробна пръст, след като е внушил инструкциите си на клетия мъж, преди да напуснат сушата. Съмнявам се, че и други са направили същото. Поне не ги усещам тук. Предполагам, че ще се наложи да проверя останалите постройки и да се разходя из острова, просто за да се уверя.
— Сега ли? — попита Тъчстоун.
— Сега — потвърди Сабриел. — Но първо нека събудим всички и да организираме няколко души, които да носят светлините. Освен това е най-добре да поговорим със Старейшината за лодка, която да ни даде на сутринта.
— И достатъчно запаси от риба — добави Могет, който се бе промъкнал обратно при наполовина изядения меджид, а гласът му прозвуча силно над оглушителното ръмжене на хъркащите рибари.
На острова нямаше мъртви, въпреки че стрелците казаха, че са видели странни светлини да се движат из селото по време на краткото затишие в дъжда. Бяха чули и шум от движение на вълнолома и бяха изстреляли пет стрели към камъните, но не бяха видели нищо, преди грубо издяланите, мазни, покрити с парцали пръчки да изчезнат.
Сабриел се придвижи по вълнолома и застана близо до пролуката над морето, небрежно наметнала мушаменото си палто на раменете, а от него се стичаха дъждовни капки, които падаха на земята и във врата й. Не виждаше нищо в дъжда и мрака, но усещаше мъртвите. Бяха повече, отколкото бе доловила преди, или бяха станали много по-силни. После, с болезнено чувство, тя осъзна, че тази сила идваше от едно същество, току-що появило се от смъртта, което използваше счупения камък като портал. Миг по-късно, тя разпозна характерното му присъствие.
Разяждащият дух я беше открил.
— Тъчстоун — попита тя, борейки се да пропъди треперенето в гласа си, — можеш ли да управляваш лодка през нощта?
— Да — отвърна Тъчстоун. Гласът му отново беше безстрастен, лицето му се тъмнееше в дъждовната нощ, а светлината от фенерите на селяните отзад осветяваше само гърба и краката му. Той се поколеба, сякаш не беше редно да изразява мнението си, после добави: — Но ще бъде много по-опасно. Не познавам крайбрежието, а нощта е много тъмна.
— Могет може да вижда в тъмното — каза тихо Сабриел, приближавайки се към Тъчстоун, за да не я чуят селяните. — Трябва да потеглим незабавно — продължи, докато се преструваше, че оправя мушамата си. — Дошъл е един разяждащ дух. Същият, който ме преследваше преди.
— Ами тукашните хора? — попита Тъчстоун, толкова тихо, че шумът от дъжда почти отнесе думите му, ала под деловия му тон се долавяше лека укорителна нотка.
— Разяждащият дух преследва мен — прошепна Сабриел. Тя усещаше как той се отдалечава от камъка, търси наоколо, използвайки свръхестествените си сетива, за да я намери. — Той усеща присъствието ми, както и аз неговото. Когато тръгна, ще ме последва.
— Ако останем до сутринта — прошепна Тъчстоун на свой ред, — няма ли да сме в безопасност? Ти каза, че дори и един разяждащ дух не може да прекоси тази пролука.
— Казах, че „така мисля“ — запелтечи Сабриел. — Той е станал по-силен. Не мога да бъда сигурна…
— Онова същество в навеса, онзи мордаут, не беше много труден за унищожаване — прошепна Тъчстоун, а в гласа му прозвуча самоувереността на непросветения. — Този разяждащ дух много по-опасен ли е?