— Сабриел! Моят пратеник! Вземи чувала! — Това беше гласът на Абхорсен.
Сабриел се втурна напред и една ръка се протегна към нея, стиснала горния край на чувала между пръстите си. Тя се пресегна, не успя, после опита отново. Чувалът се намираше в сигурната хватка на ръцете й, когато течението потопи напълно съществото. Сабриел го проследи с поглед и чу как тътенът на Първата порта внезапно се увеличи, както ставаше винаги, когато някой преминаваше през нейните водопади. Тя се извърна и с мъка си проправи път през течението към някое място, откъдето лесно би могла да се върне към живота. Чувалът в ръката й беше тежък и тя почувства в стомаха си оловна тежест. Ако пратеникът наистина беше на Абхорсен, тогава самият той не беше успял да се върне в царството на живите.
А това означаваше, че или е мъртъв, или е бил възпрепятстван от нещо, което трябва да бе преминало отвъд Последната порта.
Отново я връхлетя пристъп на гадене и Сабриел падна на колене, треперейки. Усещаше ръката на магистрата на рамото си, ала вниманието й бе приковано върху чувала, който държеше в ръката си. Не беше необходимо да поглежда, за да разбере, че съществото е изчезнало. Неговата поява в света на живите бе преустановена, когато духът му бе преминал през Първата порта. От него щеше да остане само купчина черна пръст, която на сутринта да пометат.
— Какво направи? — попита магистрата, когато Сабриел прокара ръце през косата си, а от тях се посипаха ледени кристали и паднаха върху чувала пред коленете й.
— То носеше послание за мен — отвърна Сабриел. — Така че го взех.
Тя отвори чувала и бръкна в него. Ръката й попадна на дръжка на меч и тя го измъкна, все още в ножницата, и го остави настрана. Нямаше нужда да го вади, за да види символите на Хартата, гравирани по острието му — матовият смарагд върху горната част на ефеса и изтърканият, покрит с бронз напречен предпазител й бяха толкова познати, колкото и тривиалните прибори за хранене в училище. Това бе мечът на Абхорсен.
Коженият патрондаш, който измъкна след това, представляваше стар кафяв колан, широк колкото човешка китка, който винаги носеше лек аромат на пчелен восък. На него бяха окачени седем цилиндрични кожени кесии, като първата беше с размера на малко шишенце за хапчета. Те постепенно се уголемяваха и седмата бе почти колкото буркан. Патрондашът беше предназначен да се носи препасан около гърдите, а кесиите да висят надолу. Сабриел отвори най-малката и измъкна миниатюрно сребърно звънче с тъмна, силно излъскана дръжка от махагон. Тя го хвана внимателно, но въпреки това езичето се разлюля леко и звънчето издаде висок мелодичен звук, който някак се запечати в съзнанието й, дори след като звукът изчезна.
— Инструментите на баща ми — прошепна Сабриел. — Некромантските приспособления.
— Но върху звънчето са гравирани символите на Хартата… също и на дръжката! — намеси се магистрата, която гледаше надолу с възхищение. — Некромантията е Свободна магия, която не е под контрола на Хартата…
— Тази на баща ми беше различна — отвърна разсеяно Сабриел, все така взирайки се в звънчето, което държеше в ръката си, мислейки за кафявите, покрити с бръчки ръце на баща си, които държаха звънците. — Обвързваща, а не възкресяваща. Той бе верен слуга на Хартата.
— Ти ще ни напуснеш, нали? — каза внезапно магистрата, когато Сабриел върна обратно звънчето и се изправи, с меч в едната ръка и патрондаш в другата. — Току-що го видях в отражението на звънчето. Ти прекосяваше Стената…
— Да. Към Старото кралство — каза Сабриел с внезапно разбиране. — Нещо се е случило с татко… но аз ще го намеря… кълна се в Хартата, която нося.
Тя докосна знака на Хартата върху челото си, който проблесна за кратко, а след това угасна, сякаш това изобщо не се бе случвало. Магистрата кимна с глава и докосна с ръка челото си, където внезапно се появи светещ символ, засенчил целия ход на времето. Когато той избледня, от двете страни на спалнята започнаха да се чуват шумолене и слабо скимтене.
— Ще затворя вратата и ще обясня на момичетата — каза решително магистрата. — Най-добре върви и… се приготви за утре.
Сабриел кимна и излезе, стараейки се да съсредоточи мислите си върху практическата страна на пътуването, вместо върху това какво би могло да се е случило с баща й. Щеше да вземе такси възможно най-рано до Бейн, най-близкия град, а след това автобус до границата на Анселстиер, която гледаше към Стената. С малко късмет, щеше да пристигне до ранния следобед…