— Много — отвърна лаконично Сабриел.
Разяждащият дух беше престанал да се движи.
Дъждът сякаш притъпяваше както сетивата му, така и желанието му да я открие и убие. Сабриел напразно се взираше в мрака, опитвайки се да надзърне зад дъждовната пелена, да получи сведенията, осигурени от очите й, редом с некромантските й сетива.
— Ример — каза тя, вече силно, защото викаше селянина, който отговаряше за носачите на фенерите. Той бързо се приближи, рижата му коса беше плътно прилепнала към кръглата му глава, а от високото чело се стичаше дъждовна вода, която отскачаше от топчестия му нос.
— Ример, кажи на стрелците да наблюдават много внимателно. Кажи им да стрелят по всичко, което дойде по вълнолома — сега тук няма нито едно живо същество. Само мъртви. Трябва да се върнем и да поговорим с вашия Старейшина.
Те се върнаха в тишина, с изключение на ботушите, които шляпаха из локвите и нестихващите аплаузи на дъжда. Поне половината внимание на Сабриел беше насочено към разяждащия дух — едно злокобно, причиняващо болки в стомаха присъствие сред мрачните води. Тя се питаше защо изчаква. Дали чакаше спирането на дъжда, или вече прокуденият мордаут да нападне отвътре. Каквито и да бяха съображенията му, те им осигуряваха малко време да се качат на някоя лодка и да отплават. А навярно оставаше и вероятността той да не успее да прекоси пролуката във вълнолома.
— В колко часа започва, отливът? — попита тя Ример, понеже й хрумна друга идея.
— О, около час преди разсъмване — отвърна рибарят. — След около шест часа, ако мога да преценя правилно.
Старейшината се събуди раздразнен от втория си сън. Не му се щеше да потеглят през нощта, макар Сабриел да усещаше, че поне половината от неговата неохота се дължеше на нуждата им от лодка. На селяните им бяха останали само пет. Останалите бяха потънали в пристанището, потопени и счупени от камъните, с които мъртвите ги бяха замеряли, в желанието си да предотвратят бягството на живата си плячка.
— Съжалявам — каза отново Сабриел. — Но трябва да вземем лодка, и то веднага. В селото има ужасно мъртво същество — то ме преследва като ловно куче, а следата, която търси, е моята. Ако остана, ще се опита да дойде тук, а по време на отлива може би ще успее да прекоси пролуката във вълнолома. Ако тръгна, ще ме последва.
— Много добре — съгласи се упоритият Старейшина. — Вие прочистихте нашия остров; една лодка е нещо дребно. Ример ще я снабди с храна и вода. Ример! Абхорсен ще вземе лодката на Ландалин — погрижи се да я натовариш с провизии и провери дали е годна за плаване. Вземи платна от Джалед, ако тези на Ландалин не достигат или са изгнили.
— Благодаря — каза Сабриел. Умората тегнеше над нея, умората и тежестта на осъзнаването. Знанието за враговете й, наподобяващо мрак, който неизменно засенчваше някаква част от зрението й. — Сега ще тръгваме. Оставям ви с добри пожелания и надежди за вашата безопасност.
— Нека Хартата запази всички ни — добави Тъчстоун, покланяйки се пред стареца. Старейшината се поклони в отговор, приведена, мрачна фигура, по-малка и от сянката си, издигнала се нависоко върху стената зад него.
Сабриел се извърна, за да потегли, но по пътя до вратата се образуваше дълга редица от селяни. Всички те искаха да се поклонят или да направят реверанс пред нея, и да смотолевят свенливи благодарности и сбогувания. Сабриел ги прие със смущение и вина, припомняйки си за Патар. Наистина, тя беше прогонила мъртвия, но междувременно беше отнет още един живот. Баща й нямаше да бъде толкова непохватен…
Предпоследният човек в редицата беше малко момиченце, а черната й коса бе събрана в две плитки от двете страни на главата. Когато я видя, Сабриел си припомни нещо, което бе казал Тъчстоун. Тя спря и взе ръката на момичето в своята.
— Как се казваш, малката ми? — попита я усмихната. Изпита нещо като дежа вю, когато малките пръстчета докоснаха нейните — споменът за една уплашена първокласничка, колебливо протегнала ръка към по-голямата ученичка, която щеше да бъде неин водач през първия учебен ден в колежа „Уайвърли“. Сабриел бе изживяла и двете усещания навремето.
— Ейлин — каза момичето и отвърна на усмивката й. Очите й бяха блестящи и живи, твърде млади, за да са помрачени от страха и отчаянието, замъглили погледа на възрастните. Добър избор, помисли си Сабриел.
— А сега, кажи ми какво си научила в часовете по Магия на Хартата — каза Сабриел, възприела фамилиарния, майчински и съвсем неуместен въпросителен тон на училищната инспекторка, която посещаваше всеки клас в „Уайвърли“ два пъти годишно.
— Знам песничката — отвърна Ейлин с леко подозрение, а малкото й челце се сбърчи. — Да я изпея ли, както правим в клас?