Сабриел кимна.
— Ние танцуваме и около камъка — добави доверчиво Ейлин. Тя застана по-изправена, постави едното си краче отпред и разпери ръце, за да пляска с тях зад гърба си.
— Благодаря ти, Ейлин — каза Сабриел. — Беше много мило.
Тя разроши косата на детето и набързо прие последните сбогувания, внезапно изгаряща от желание да се измъкне от дима и миризмата на риба и да излезе сред чистия, пропит с дъжд въздух, където можеше да помисли.
— Е, вече знаеш — прошепна Могет, като скочи в ръцете й, за да избегне локвите. — Все така не мога да ти кажа, но знаеш, че една от тях е в кръвта ти.
— Втората — отвърна разсеяно Сабриел. — „Втората — у хората, които възпират мъртвите“. Значи кой е… ааа… аз също не мога да говоря за това!
Ала тя мислеше за въпросите, които би искала да зададе, докато Тъчстоун й помагаше да се качи на борда на малкия рибарски съд, който се намираше точно до миниатюрния, отрупан с миди плаж, който служеше за пристанище на острова.
Една от Великите Харти течеше в кралската кръв. Втората се намираше у рода Абхорсен. Кои бяха третата и петата, а и четвъртата, която виждаше всичко от ледената вода? Тя беше сигурна, че във Велизар могат да бъдат намерени много отговори. Баща й навярно можеше да отговори на много повече въпроси, защото нещата, които са останали неясни в живота, се разгадават в смъртта. А оставаше и въпросът с образа на майка й, като трети и последен през тези седем години.
Тъчстоун изтласка лодката от брега, качи се на борда и пое веслата. Могет изскочи от ръцете на Сабриел и зае позицията на барелефа близо до носа, изпълнявайки ролята на нощна стража, като същевременно иронизираше Тъчстоун.
На брега зад тях разяждащият дух внезапно изрева — дълъг, пронизителен вой, който отекна надалеч във водата, смразявайки сърцата както в лодката, така и на брега.
— Насочи се малко по-вдясно — каза Могет в тишината, последвала воя. — Имаме нужда от повече водно пространство.
Тъчстоун веднага се подчини.
Глава осемнадесета
Сутринта на шестия ден извън Нестоу, Сабриел вече бе напълно отегчена от морския живот. Бяха плавали буквално без прекъсване през цялото време, като се отбиваха на брега само по обед за прясна вода и то само когато беше слънчево. Нощите прекарваха плавайки, или когато изтощението налегнеше Тъчстоун, пускаха котва, а будуващият Могет оставаше на пост. За щастие, времето беше хубаво.
Изминалите пет дни бяха сравнително бедни на събития. Два дни от Нестоу до Биърди Пойнт, непривлекателен полуостров, чиито единствени забележителности бяха покритият с пясък бряг и един бистър поток. Тъй като беше необитаем, нямаше и мъртви същества. Тук за пръв път Сабриел не усещаше присъствието на преследващия ги разяждащ дух. Силният, благоприятен югоизточен вятър ги придвижваше, като духаше на север твърде бързо, за да ги следва.
От Биърди Пойнт пътуваха три дни до остров Илгард, чиито каменисти скали бяха надвиснали отвесно над морето — сиво и белязано от дупки обиталище, подслонило десетки хиляди морски птици. Преминаха покрай него в късния следобед, единственото им платно беше опънато до пръсване, а дъсченият корпус се бе килнал силно и носът хвърляше пръски, които покриваха със сол устите, очите и телата им.
От Илгард до Белис Маут беше половин ден път. Там се намираше тесният пролив, който водеше до Саерско море. Ала това бе тежко плаване, затова прекараха нощта на котва извън Илгард, за да дочакат дневната светлина.
— При Белис Маут има баражна верига — обясни Тъчстоун, докато вдигаше платното, а Сабриел изтегли котвата над носа. Зад тях слънцето изгряваше, но още не се бе издигнало над морето, затова той беше просто една смътна сянка на кърмата. — Построена е, за да държи далече от Саерско море пиратите и други разбойници. Няма да повярваш колко е голяма — нямам представа как е била изкована или прокарана.
— Дали ще е още там? — попита предпазливо Сабриел, защото не желаеше да прекъсва необичайната словоохотливост на Тъчстоун.
— Сигурен съм, че да — отвърна той. — Най-напред ще видим кулите на отсрещните брегове. Уайндинг Пост на юг и Бум Хук на север.
— Не са вложили особено творчество в тези имена — отбеляза Сабриел, неспособна да се удържи да не го прекъсне. Беше такова удоволствие да разговаряш! Тъчстоун отново бе изпаднал в неразговорливото си състояние през по-голямата част от пътуването, макар наистина да имаше оправдание — управляването на рибарската лодка по осемнайсет часа на ден, дори и при хубаво време, не оставяше много енергия за разговори.