— Нарекли са ги спрямо предназначението им — отвърна Тъчстоун. — А в това има логика.
— Кой решава дали да пропусне плавателните съдове през веригата? — попита Сабриел. Тя вече мислеше напред, задавайки си въпроси за Велизар. Беше ли възможно да е като в Нестоу — градът да е обезлюден и пълен с мъртви?
— А — каза Тъчстоун. — Не бях се замислял за това. По мое време имаше кралски капитан на баража, с гвардейски отряд и ескадра от малки катери. Ако Могет е прав и в града цари анархия…
— Възможно е също да има хора, които работят за или в съюз с мъртвите — добави замислено Сабриел. — Така че дори да прекосим баража през деня, можем да имаме неприятности. Струва ми се, че е най-добре да обърна наопаки туниката си и да скрия обвивката на шлема.
— Ами звънците? — попита Тъчстоун. Той се наведе до нея, за да затегне главния шкот, а дясната му ръка леко побутна румпела, за да се възползва от промяната във вятъра. — Доста бият на очи, меко казано.
— Просто ще изглеждам като некромант — отвърна Сабриел. — Покрит със сол, мърляв некромант.
— Не зная — каза Тъчстоун, който не разбра, че Сабриел се шегува. — Нито един некромант нямаше да бъде допуснат в града или да остане жив по…
— По твое време — прекъсна го Могет от любимото си място на носа. — Но сега времената са други и аз съм сигурен, че некромантите и дори по-лоши хора не са необичайна гледка във Велизар.
— Ще си сложа наметало… — започна Сабриел.
— Щом казваш — каза Тъчстоун едновременно с нея. Той очевидно не вярваше на котката. Велизар беше столицата на кралството, огромен град, населяван от поне петдесет хиляди души. Тъчстоун не можеше да си го представи разрушен, западнал и в ръцете на мъртвите. Въпреки собствените си вътрешни страхове и тайни познания, той не можеше да не бъде уверен, че онзи Велизар, към който плаваха, няма да се различава особено от двестагодишната картина, запечатана в паметта му.
Тази увереност беше разклатена, когато кулите на Белис Маут се показаха над синята линия на хоризонта откъм отсрещната страна на пролива. В началото бяха просто тъмни петна, които ставаха по-високи, докато вятърът и вълните носеха лодката към тях. През телескопа си Сабриел видя, че са направени от красив розов камък, който някога сигурно е бил прекрасен. Сега бяха много почернели от огъня и величието им беше изчезнало. Уайндинг Пост беше изгубил последните си три етажа, от общо седем. Бум Хук се извисяваше както винаги, но слънцето струеше през зейнали дупки, разкривайки опустошения интериор. Нямаше и следа от гарнизон, пункт за събиране на пътна такса, хаспели или някакви живи същества.
Огромната баражна верига все така се простираше из пролива. Огромните железни брънки, всяка от които дълга и широка колкото рибарската лодка, се зеленееха над водата, оцапани от раците, и се издигаха към всяка от кулите. Части от нея можеха да се видят в средата на пролива, когато вълните се отдръпваха и дългата верига проблясваше хлъзгава и зелена в браздата между вълните, като някакво дебнещо чудовище от морските дълбини.
— Ще трябва да се приближим до кулата Уайндинг Пост, да извадим мачтата и да гребем под веригата, в най-високата й част — заяви Тъчстоун, след като няколко минути разглежда веригата през телескопа, опитвайки се да прецени дали е потънала достатъчно, за да им позволи да преминат. Ала въпреки че тяхната лодка газеше относително плитко, това щеше да бъде твърде рисковано и те не смееха да дочакат прилива в късния следобед. В някакъв момент в миналото, може би когато кулите са били опустошени, веригата е била опъната максимално. Инженерите, които го бяха направили, щяха да останат доволни, защото тя видимо не беше поддала.
— Могет, върви при носа и бъди нащрек за нещо необичайно във водата. Сабриел, би ли могла да наблюдаваш брега и кулата, за да ни пазиш от нападения.
Сабриел кимна, доволна, че работата като капитан на тяхната малка лодка беше направила много, за да избие от главата на Тъчстоун нелепите му сервилни обноски и го бе превърнала в по-нормален човек. Могет, от своя страна, скочи на носа безропотно, въпреки пръските, които от време на време се изсипваха върху главата му, когато пореха диагонално вълните — към малкия удобен триъгълник между брега, морето и веригата.