Приближиха се възможно най-близо, преди да извадят мачтата. Вълнението беше намаляло, защото Белис Маут бе добре заслонен от двете ивици земя, но приливът се беше обърнал и откъм океана започваше да нахлува силно течение към Саерско море.
Така че, дори без мачта и платна, те се носеха бързо към веригата, а Тъчстоун гребеше с все сила, само за да запази разстоянието, необходимо за обръщане. След миг това се оказа невъзможно, затова Сабриел взе едно от веслата и те загребаха заедно, докато Могет ги напътстваше на висок глас.
През няколко секунди, в края на всяко пълно загребване, докато гърбът й беше почти залепнал за седалката, Сабриел хвърляше по един поглед през рамо. Носеха се към тесния коридор между високите, но рушащи се стени на Уайндинг Пост, и огромната верига, издигаща се над бурното море сред пелена от бяла пяна. Тя чуваше меланхоличното стенание на брънките, като хор наранени моржове. Дори тази грамадна верига се движеше според прищевките на морето.
— Завийте малко наляво — извика Могет. Тъчстоун подпря веслото си за малко, после котката скочи долу, крещейки: — Приберете веслата и се наведете!
Веслата паднаха с трясък и цопнаха вътре, Сабриел и Тъчстоун просто легнаха по гръб, а Могет беше някъде помежду им. Лодката се разлюля и се гмурна във вълните, а стонът на веригата прозвуча ужасно и близо. Сабриел, която в един миг виждаше ясното синьо небе, в следващия успя да види единствено зеленото, осеяно с водорасли желязо над главата си. Когато вълните издигнаха лодката, тя можеше да протегне ръка и да докосне огромната баражна верига на Белис Маут.
После се озоваха от другата страна и Тъчстоун вече изваждаше веслото си, а Могет отиваше на носа. Сабриел искаше просто да си лежи там и да гледа небето, но порутената стена на Уайндинг Пост се намираше на не повече от едно гребло разстояние. Тя се изправи и продължи да гребе.
Водата промени цвета си в Саерско море. Сабриел прокара ръка из нея, учудена от чистия й тюркоазен блясък. Въпреки всичките си цветове, тя беше невероятно прозрачна. Водата беше много дълбока, ала момичето успя да види само първите пет или шест метра, взирайки се в танца на малките рибки под мехурите от дирята на тяхната лодка.
Чувстваше се спокойна, временно забравила грижите си, а всички неприятности, които й предстояха или бе преживяла, за момента бяха изчезнали сред всеотдайното съзерцаване на прозрачната, синьо-зелена вода. Тук нямаше мъртво присъствие, липсваше постоянното осъзнаване за многото врати към смъртта. Дори Магията на Хартата се губеше в морето. За няколко мига тя забрави за Тъчстоун и Могет. Дори баща й изчезна от съзнанието й. Съществуваше само цветът на морето и неговата хладина върху ръката й.
— Скоро ще можем да видим града — каза Тъчстоун, нарушавайки душевното й блаженство. — Ако кулите още стоят.
Сабриел кимна замислено и бавно извади ръката си от морето, сякаш се разделяше със скъп приятел.
— Сигурно ти е трудно — каза тя, почти на себе си, без да очаква отговор от него. — Изминали са двеста години, а кралството бавно се е разпадало, докато си спал.
— Всъщност не вярвах в това, докато не видях Нестоу, а след това и кулите в Белис Маут — отвърна Тъчстоун. — А сега, боя се — дори и голям град, за който изобщо не съм допускал, би могъл да се промени.
— Никакво въображение — каза строго Могет. — Никакво мислене напред. Недостатък на характера ти. Фатален недостатък.
— Могет — каза възмутено Сабриел, сърдита на котката, задето е провалила още един евентуален разговор. — Защо си толкова груб с Тъчстоун?
Могет просъска, а козината по гърба му настръхна.
— Аз съм точен, не груб — сопна се той, обръщайки им гръб със заучено пренебрежение. — А и той си го заслужава.
— Дойде ми до гуша! — заяви Сабриел. — Тъчстоун, кое е това, което Могет знае, а аз — не?
Тъчстоун мълчеше, кокалчетата на ръцете му бяха побелели върху румпела, а очите му бяха вперени в далечния хоризонт, сякаш вече виждаше кулите във Велизар.
— В крайна сметка ще се наложи да ми кажеш — каза Сабриел, а в гласа й се долови нотка от тона на отговорника по дисциплината. — Не може да е чак толкова лошо, нали?
Тъчстоун навлажни устните си, поколеба се, а после проговори.
— Проявих глупост, а не злост, милейди. Преди двеста години, по време на царуването на последната кралица… струва ми се… зная, че донякъде съм отговорен за упадъка на кралството, за краха на царския род.
— Моля! — възкликна Сабриел. — Как е възможно?
— Така е — продължи натъженият Тъчстоун, а ръцете му трепереха толкова силно, че лодката се движеше в странен зигзаг. — Имаше… всъщност…