Той замълча, пое дълбоко дъх, поизпъна гръб, и продължи, сякаш докладваше пред висш офицер.
— Не знам колко мога да ти разкажа, защото става дума за Великите Харти. Откъде да започна? С кралицата, може би. Тя имаше четири деца. Най-големият й син, Рогир, беше мой другар от детинство. Той винаги беше водачът във всяка игра. Той даваше идеите — ние ги изпълнявахме. По-късно, докато растяхме, идеите му ставаха по-необичайни и не така хубави. Разделихме се. Аз постъпих в Гвардията, той преследваше личните си интереси. Сега знам, че тези интереси навярно са били свързани със Свободна магия и некромантия — тогава не го подозирах. Знам, че е трябвало, но той беше потаен и често отсъстваше.
— Към края… имам предвид няколко месеца преди да се случи това… ами, Рогир беше отсъствал няколко години. Върна се точно преди Зимния фестивал. Радвах се да го видя, защото беше възвърнал образа си от детството. Беше престанал да се интересува от странните неща, които привличаха вниманието му. Отново прекарвахме повече време заедно: лов със соколи, езда, пиене, танци.
След това, в един късен следобед — един студен, мразовит следобед, почти по залез — аз бях на пост, охранявах кралицата и придворните й дами. Те играеха кранак. Рогир дойде при нея и я помоли да го последва до мястото, където стояха Великите камъни… Ей, мога да го кажа!
— Да — намеси се Могет. Изглеждаше уморен, като улична котка, понесла прекалено много ритници. — Морето отмива всичко, за известно време. Можем да говорим за Великите Харти, поне временно. Бях забравил, че е така.
— Продължавай — каза развълнувано Сабриел. — Да се възползваме от това, докато е възможно. Великите камъни трябва да са камъните и хоросанът от песничката — третата и петата Велики Харти?
— Да — отвърна Тъчстоун разсеяно, сякаш разказваше урок, — заедно със Стената. Хората, или които и да са били онези, които са създали Великите Харти, са разположили две в родословието и две в материални конструкции: Стената и Великите камъни. Всички по-маловажни камъни получават силата си от единия или другия.
— Великите камъни… Рогир дойде и каза, че там има нещо нередно, нещо, с което кралицата трябва да се заеме. Той беше неин син, но тя не отдаваше голямо значение на неговите знания и не му вярваше, когато говореше за нередностите с камъните. Тя беше маг на Хартата и не долавяше нищо нередно. Освен това печелеше на кранак, затова му каза да изчака до сутринта. Рогир се обърна към мен, помоли ме да се намеся, и, Хартата да ми е на помощ, аз го направих. Повярвах му. Доверих му се и моето доверие убеди и кралицата. Накрая тя се съгласи. Дотогава слънцето бе залязло. Рогир, аз, трима стражи и две придворни дами слязохме при хранилището, където се намират Великите камъни.
Гласът на Тъчстоун се сниши до шепот, когато продължи, и стана дрезгав.
— Долу наистина имаше нещо ужасно нередно, но то бе дело на Рогир, а не негово откритие. Там има шест Велики камъка и когато наближихме, два от тях тъкмо се чупеха, разрушени с кръвта на собствените му сестри, принесени в жертва от неговите слуги, плод на Свободна магия. Станах свидетел на последните мигове от живота им, смътната надежда в замъглените им очи, когато баржата на кралицата се понесе по водата. Изпитах шока от счупването на Камъните и помня как Рогир пристъпи зад кралицата, и ловко преряза гърлото й с назъбен кинжал. Той носеше чаша, златна чаша, една от чашите на кралицата, за да събере кръвта, но аз бях твърде бавен, твърде бавен…
— Значи историята, която ми разказа в Свещената дупка не е била вярна — прошепна Сабриел, когато гласът на Тъчстоун пресипна и заглъхна, а по лицето му потекоха сълзи. — Кралицата не е оцеляла…
— Не — промърмори Тъчстоун. — Но не съм искал да те лъжа. В главата ми беше пълна каша.
— Какво се е случило всъщност?
— Другите двама стражи бяха хора на Рогир — продължи Тъчстоун, а гласът му бе пропит със сълзи, приглушен от мъка. — Те ме нападнаха, но Блеър — една от придворните дами — се хвърли насреща им. Аз обезумях, обзе ме желание да се бия, бях разярен. Убих и двамата стражи. Рогир бе скочил от баржата и крачеше към Камъните, хванал в ръка чашата. Неговите четирима заклинатели го чакаха, забулени с черни качулки, около третия камък, следващия, който предстоеше да счупят. Нямаше да успея да се добера до него навреме, разбрах го. Запратих меча си. Той полетя право в целта и го улучи точно над сърцето. Рогир изпищя, звукът отекна многократно и той се обърна към мен! Прободен с меча ми, но без да спира да върви, вдигнал високо онази противна чаша с кръв, сякаш ми предлагаше питие.
„Можеш да разкъсаш това тяло“ — каза той, докато вървеше. — „Да го разпориш като зле ушит костюм. Но аз не мога да умра.“