Приближи се на ръка разстояние от мен и аз можех само да го гледам в лицето, да гледам злото, което се намираше толкова близо, зад познатите ми черти… след това се появи ослепителна бяла светлина, звукът от звънци — звънци като твоите, Сабриел — и гласове, жестоки гласове… Рогир се дръпна назад, чашата падна, а кръвта плуваше във водата като олио. Обърнах се, видях стражи на стъпалата и горящ, виещ се стълб от бял огън; един мъж с меч и звънци… после припаднах, или бях повален в несвяст. Когато се свестих, се намирах в Свещената дупка и видях лицето ти. Не знам как съм се озовал там, кой ме е сложил там… все още спомените ми са откъслечни.
— Трябваше да ми кажеш — каза Сабриел, стараейки се да вложи колкото може повече съчувствие в гласа си. — Но може би е трябвало да изчакаш морето да освободи онова обвързващо заклинание. Кажи ми, мъжът с меча и звънците Абхорсен ли беше?
— Не знам — отвърна Тъчстоун. — Вероятно.
— Почти сигурно, бих казала — добави Сабриел. Тя погледна Могет, замислена за онзи стълб от виещ се огън. — Ти също си бил там, нали, Могет? Необвързан, в предишната си форма.
— Да, бях там — каза котката. — С Абхорсен от онова време. Много могъщ маг на Хартата и владетел на звънците, но малко прекалено добродушен, за да се справи с предателството. Имах ужасни неприятности с това да го заведа във Велизар и в крайна сметка не успяхме да стигнем навреме, за да спасим кралицата или нейните дъщери.
— Какво се случи? — прошепна Тъчстоун. — Какво се случи?
— Рогир вече е бил един от мъртвите, когато се е върнал във Велизар — каза уморено Могет, сякаш разказваше цинична история на група близки приятели. — Но само един Абхорсен би могъл да го знае, а той не беше там. Истинското тяло на Рогир е било скрито някъде… е скрито някъде… и той се подвизаваше в творение на Свободната магия, което използваше като физическо тяло.
Някъде по пътя на своето обучение, той бе заменил истинския живот за власт и като всички мъртви, е имал нужда непрекъснато да отнема живот, за да остане извън пределите на смъртта. Ала Хартата много го затруднявала да прави това, където и да било в кралството. Затова той решил да я унищожи. Можел е да се ограничи до унищожаването на няколко от по-второстепенните камъни, някъде далече, но това би му осигурило само малка територия, в която да дебне, а Абхорсен щял да го открие скоро. Затова решил да счупи Великите камъни, а за тази цел му трябвала кралска кръв — кръвта на собственото му семейство. Разбира се, също и на Абхорсен и Клеър, но с нея щял да се снабди много по-трудно.
Тъй като бил син на кралицата, умен и много могъщ, той почти постигнал целите си. Два от шестте Велики камъка били счупени. Кралицата и дъщерите й били убити. Абхорсен се намеси твърде късно. Наистина, той успя да го прогони надалече в смъртта, но оттогава истинското му тяло не е открито. Рогир продължава да живее. Дори от смъртта, той направлява разпадането на кралството — кралство без кралско семейство, в което една от Великите Харти беше осакатена, покварявайки и омаломощавайки всички останали. Той не беше напълно разгромен в онази нощ, при хранилището. Просто го забавиха и от двеста години се опитва да се върне, опитва се отново да влезе в живота…
— Успял е, нали? — прекъсна го Сабриел. — Той е онова същество, което наричат Керигор, и с което много поколения от рода Абхорсен се сражават, опитвайки се да го задържат в пределите на смъртта. Той е онзи, който се е завърнал, Висшият мъртъв, убил патрула при Разполовения хребет, господарят на разяждащия дух.
— Не знам — отвърна Могет. — Баща ти мислеше така.
— Той е — каза отнесено Тъчстоун. — Керигор беше прякорът на Рогир в детството. Аз го измислих, в деня, в който се бихме в калта. Цялото му обредно име беше Рогирек.
— Той — или неговите слуги — трябва да са подмамили баща ми във Велизар, точно преди да излезе от смъртта — размишляваше гласно Сабриел. — Чудно защо е влязъл в живота толкова близо до Стената?
— Тялото му трябва да е близо до Стената. Той трябва да е близо до него — каза Могет. — Би трябвало да знаеш това. За да поднови главното заклинание, което го предпазва от това някога да премине отвъд Последната порта.
— Да — отвърна Сабриел, припомняйки си пасажите от „Книга за мъртвите“. Тя потрепери, но успя да обуздае вълнението си, преди да се е превърнало в мъчителен стон. Някъде в душата си изпитваше нужда да изкрещи, да се разплаче. Щеше й се да избяга в Анселстиер, да прекоси Стената, да остави зад себе си мъртвите и магията, да отиде колкото може по на юг. Но тя потисна тези чувства и каза: — Един Абхорсен вече го е победил. Но най-напред трябва да открием тялото на баща ми.