Последва кратко мълчание, нарушавано само от вятъра, който духаше в платната, и тихото скърцане на такелажа. Тъчстоун избърса очите си с ръка и погледна Могет.
— Има нещо, за което искам да попитам. Кой изпрати духа ми в смъртта и превърна тялото ми в статуя?
— Така и не разбрах какво стана с теб — отвърна Могет. Зелените му очи отвърнаха на погледа на Тъчстоун, но котката не беше тази, която примигна. — Но сигурно е бил Абхорсен. Ти беше обезумял, когато те изведохме от хранилището. Беше побеснял, навярно заради счупените Велики камъни. Нямаше спомени, нищо. Изглежда двеста години не са твърде много време за възстановително лечение. Сигурно е видял нещо в тебе — или Клеър е видял нещо в леда… О, беше ми трудно да го изрека. Сигурно наближаваме града и влиянието на морето отслабва. Заклинанието се подновява…
— Не, Могет! — възкликна Сабриел. — Искам да знам, трябва да знам кой си. Каква е връзката ти с Великите…
Гласът й заседна в гърлото и единственото, което излезе оттам, бе някакво изумено гъргорене.
— Твърде късно е — каза Могет. Той започна да почиства козината си, розовият му език се стрелваше напред, а цветът му се открояваше на фона на бялата козина.
Сабриел въздъхна и погледна към тюркоазното море, после към слънцето — жълт диск, разположен в синьо поле, изпъстрено с бели ивици. Платното над главата й се изду от лек ветрец, който разроши косата й. Чайките се придвижваха напред, за да станат част от своите кряскащи събратя, хранещи се с рибните пасажи, чиито яркосребристи оттенъци проблясваха близо до повърхността.
Всичко наоколо беше изпълнено с живот и пъстрота и се радваше на съществуванието. Дори соленият вкус на кожата й, вонята на риба и собственото й неизмито тяло, бяха някак ароматни и живи. Откъснати много далече от мрачното минало на Тъчстоун, заплахата от Рогир/Керигор и смразяващия, леден дъх на смъртта.
— Налага се да бъдем много внимателни — каза накрая Сабриел — и да се надяваме, че… какво каза на Старейшината на Нестоу, Тъчстоун?
Той веднага разбра за какво говори тя.
— Дано Хартата запази всички ни.
Глава деветнадесета
Сабриел очакваше да заварят Велизар опустошен, лишен от живот, но не беше така. Когато видяха кулите му и наистина внушителните стени, обградили полуострова, на който бе разположен градът, забелязаха и рибарски лодки, големи колкото тяхната. Хората ловяха риба от тях — нормални, дружелюбни хора, които им помахаха и извикаха, докато минаваха. Дори само поздравът им подсказваше какво е положението в града. „Ярко слънце и бърза вода“ не беше типичният поздрав от времето на Тъчстоун.
До главното градско пристанище се стигаше от запад. Между две огромни отбранителни укрепления течеше широк, пълен с шамандури канал, който водеше до дълбок вир, голям почти колкото двайсет или трийсет игрища. Трите страни на вира бяха обградени от кейове, но повечето бяха пусти. На север и юг гниеха складове, а изпочупените им стени и счупени покриви говореха, че са били изоставени отдавна.
Само източният док изглеждаше действащ. Там липсваха големите търговски кораби от едно време, но имаше много малки брегови корабчета, които се товареха и разтоварваха. Наоколо се движеха кранове, докерите мъкнеха товари по моста; а малките деца се гмуркаха и плуваха между лодките. Зад тези кейове нямаше складове — на тяхно място стояха стотици будки без покриви, а ярко украсени рамки ограждаха място, в което имаше маси за стоките и столчета за привилегированите клиенти. Като цяло не личеше да има недостиг на такива, забеляза Сабриел, докато Тъчстоун маневрираше към едно свободно място на кея. Навсякъде се тълпяха хора, забързани, сякаш времето им за жалост беше ограничено.
Тъчстоун остави главното платно да спадне и подкара лодката към вятъра, точно навреме, за да забавят ход и да се плъзнат косо към фендерите, разположени по кея. Сабриел подхвърли едно въже, но преди да успее да скочи на брега и да го завърже за една лула, един уличен хлапак го направи вместо нея.
— Пени за услугата — извика той, а пискливият му глас изкънтя сред шумотевицата от тълпата. — Пени за услугата, мадам?
Сабриел се усмихна с мъка и подхвърли едно сребърно пени към момчето. То го хвана, ухили се и изчезна в потока от хора, движещи се по пристанището. Усмивката на Сабриел изчезна. Тук тя усещаше много, много мъртви… или не точно тук, а по-далече, в града. Велизар беше издигнат върху четири ниски хълма, разположени около една долина, която имаше излаз към морето на това пристанище. Доколкото й подсказваха сетивата, само в долината нямаше мъртви — но тя не знаеше защо. Хълмовете, които съставляваха поне две-трети от площта на града, гъмжаха от тях.