От друга страна, за тази част на града несъмнено можеше да се каже, че гъмжи от живот. Сабриел беше забравила колко шумен може да бъде един град. Дори в Анселстиер, тя рядко беше посещавала някое селище, по-голямо от Бейн, град с не повече от десет хиляди жители. Естествено, Белизар не беше голям град според стандартите на Анселстиер, а и в него липсваха шумните омнибуси и лични автомобили, които през последните десет години даваха своя значителен принос за шума там, но Белизар го компенсираше с хора. Хора, които бързаха, спореха, крещяха, продаваха, купуваха, пееха…
— И преди ли беше същото? — извика тя на Тъчстоун, докато се качваха на кея, след като се увериха, че са взели всичките си вещи.
— Не съвсем — отвърна Тъчстоун. — Обикновено вирът беше пълен, с по-големи кораби — и тук имаше складове, не пазар. Беше и по-тихо, а хората не се суетяха толкова.
Те стояха на края на пристанището, вгледани в потока от хора и стоки, слушаха глъчката и усещаха всички нови миризми на града, заменили свежестта на морския бриз. Готвена храна, пушек от дърво, тамян, газ, случайният отблъскващ полъх на нещо, което можеше да бъде само вонята на отпадъчни води…
— Освен това беше много по-чисто — добави Тъчстоун. — Слушай, мисля, че е най-добре да намерим някой хан или странноприемница. Някъде, където да отседнем през нощта.
— Да — отвърна Сабриел. Не й се щеше да се слее с тълпата. Сред хората нямаше мъртви, доколкото усещаше, но те изглежда бяха постигнали някакъв компромис или споразумение с тях, и това вонеше по-силно от миризмата на отпадъчните води.
Тъчстоун сграбчи за рамото едно минаващо момче, докато Сабриел продължи да наблюдава тълпата, сбърчила нос. Те си поговориха известно време, Тъчстоун се прости с едно сребърно пени, а после момчето се сля с тълпата, а той го последва. Обърна се назад, видя, че Сабриел се взира разсеяно и я сграбчи за ръката, като повлече след себе си и нея, и Могет, разположил се като лисича кожа на шията й.
Сабриел го докосваше за първи път, откакто го бе съживила, и се изненада от шока, който изпита. Разбира се, мислите й блуждаеха, а той я сграбчи ненадейно… ръката му й се стори по-едра от нормалното и със странно загрубяла кожа. Тя бързо измъкна ръката си и се съсредоточи върху това да следва както него, така и момчето, криволичейки из пътя, по който бе поела тълпата.
Минаха през центъра на открития пазар, по една улица с малки павилиони — очевидно това беше улицата на рибите и птиците. Краят на пристанището беше пълен с много кутии с още мърдаща прясна риба, с бистър поглед. Търговците обявяваха на висок глас цените си, или най-доброто си предложение, а купувачите изкрещяваха своите оферти или изразяваха учудването си от цената. Кошници, чанти и кутии сменяха своите собственици, празните се пълнеха с риба или омари, сепия или миди. Монетите преминаваха от ръка на ръка, а понякога цели кесии изпразваха лъскавото си съдържание в кесиите на продавачите.
Някъде около отсрещния край стана малко по-тихо. Тук сергиите бяха отрупани с кафези с пилета, но те се продаваха по-бавно и много от тях изглеждаха стари или недоразвити. Сабриел, която видя как един касапин обезглавява цели редици от тях и ги хвърля в една кутия, насочи всичките си усилия в това да се изолира от тяхното изумено и празноглаво съприкосновение със смъртта.
Зад пазара имаше широк участък пустееща земя. Очевидно беше разчистен умишлено, най-напред с огън, а след това с кирка, лопата и лост. Сабриел се запита защо, докато не видя акведукта, който се движеше зад и успоредно на това пустеещо парче земя. Жителите на града, които обитаваха долината, нямаха споразумение с мъртвите — тяхната част от града беше оградена от акведукти, а те не можеха да преминат нито под, нито над водата.
Разчистената земя беше предпазна мярка, която даваше възможност акведуктите да бъдат охранявани — и разбира се, Сабриел видя патрул от стрелци, които маршируваха горе, а силуетите на ритмично движещите се фигури се очертаваха като призрачни марионетки на фона на небето. Момчето ги водеше към една централна арка, издигната между две от четирите нива на акведуктите, където имаше още стрелци. От двете страни се простираха по-малки арки, които поддържаха главния канал на акведукта, ала те бяха гъсто обрасли с тръни, за да възпират неразрешеното навлизане на живи хора, докато бурната вода отгоре възпираше мъртвите.
Сабриел се загърна плътно с рибарското си наметало, когато минаха под арката, но стражата не им обърна по-голямо внимание от това, което бе нужно, за да измъкнат сребърно пени от Тъчстоун.