Те изглеждаха съвсем третокласни — дори четвъртокласни — войници, които вероятно не бяха нищо друго, освен полицаи и стражи. Никой от тях не носеше символа на Хартата, нито се забелязваха следи от Свободна магия.
Зад акведукта, улиците криволичеха хаотично от един неравномерно павиран площад, снабден с фонтан, който бликаше по доста ексцентричен начин — водата излизаше от ушите на една статуя, изобразяваща внушителен мъж с корона.
— Крал Анстър Трети — каза Тъчстоун, сочейки фонтана. — Имал е странно чувство за хумор, както се говори. Радвам се, че е още тук.
— Къде отиваме? — попита Сабриел. Чувстваше се по-добре, след като знаеше, че хората от града не са в съюз с мъртвите.
— Това момче казва, че знае един добър хан — отвърна Тъчстоун, сочейки опърпания хлапак, който се хилеше, застанал достатъчно далече, за да избегне вечно очаквания удар.
— „Трите лимона“ — каза момчето. — Най-добрият в града, господине, госпожо.
Тъкмо се бе извърнал, за да продължи, когато откъм пристанището прозвуча силният звън на зле направена камбана. Тя удари три пъти, а звукът й принуди гълъбите на площада шумно да излетят.
— Какво е това? — попита Сабриел. Момчето я погледна с отворена уста. — Камбаната?
— Залезът — отвърна момчето, когато разбра какво го питат. Заяви това така, сякаш изричаше нещо съвсем очевидно. — Струва ми се, че е рано. Сигурно се задават облаци или нещо такова.
— Всички ли се прибират, когато удари камбаната за залеза? — попита Сабриел.
— Разбира се! — изсумтя момчето. — Иначе ще те хванат призраците или таласъмите.
— Разбирам — рече Сабриел. — Води ни.
За тяхно учудване „Трите лимона“ се оказа приятен хан. Варосаната постройка на четири етажа гледаше към един по-малък площад, на около двеста метра от площада с фонтана на крал Анстър. В центъра му имаше три огромни лимонови дървета, с гъсти корони от приятно ухаещи листа и отрупани с много плодове, въпреки сезона. Магия на Хартата, помисли си Сабриел, и разбира се, видя Камък на Хартата, скрит между дърветата, както и няколко древни заклинания за плодородие, топлина и изобилие. Сабриел с удоволствие вдъхна ухаещия на лимони въздух, благодарна, че един от прозорците в стаята й гледаше към площада.
Зад нея една прислужница пълнеше ламаринена вана с гореща вода. Вече беше изляла в нея няколко големи кофи — тази беше последната. Сабриел затвори прозореца и отиде да погледне все още вдигащата пара вода с очакване.
— Това ли е всичко, госпожице? — попита момичето, с лек реверанс.
— Да, благодаря — отвърна Сабриел. Момичето тихо излезе през вратата и тя я залости с пръта, преди да съблече наметалото си, а после и вонящата, покрита с дебел слой сол ризница и дрехи, които буквално се бяха залепили за тялото й след почти цялата седмица по море. Вече гола, тя опря меча си на ръба на ваната — за да й бъде под ръка — а после с благодарност се отпусна във водата, като взе калъпа ухаещ на лимон сапун, за да започне да сваля полепналата мръсотия и пот.
През стената чуваше мъжки глас — този на Тъчстоун. После чу бълбукаща вода и смеха на слугинята. Сабриел престана да се сапунисва и се концентрира върху шума. Чуваше се трудно, но долови още кикот, един дълбок, приглушен мъжки глас, а после силно цамбурване. Сякаш във ваната имаше две тела, а не едно.
Последва кратко мълчание, след това още плискане на вода, въздишки, смях — Тъчстоун ли се смееше? После се чуха няколко кратки, пронизителни стона. Женски. Сабриел се изчерви и същевременно изскърца със зъби, после бързо потопи глава във ваната, за да не може да чува, като остави отвън само носа и устата си. Под водата цареше пълна тишина, нарушавана единствено от монотонното биене на сърцето й, което отекваше в запушените й с вода уши.
Какво значение имаше? Тя не възприемаше Тъчстоун по този начин. Сексът беше последното, което я занимаваше. Просто поредното усложнение — контрацептиви, хаос, емоции. Имаше достатъчно проблеми. Концентрирай се върху плановете. Мисли напред. Просто Тъчстоун беше първият мъж, когото срещаше извън училище, това бе всичко. Това не беше нейна работа. Дори не знаеше истинското му име…
Шумът от глухо почукване по стената на ваната я накара да вдигне глава от водата, точно навреме, за да чуе един много доволен, проточен мъжки стон от другата страна на стената. Тъкмо се канеше отново да потопи глава, когато розовият нос на Могет се появи над ръба. Тя се изправи, а по лицето й се стичаше вода, прикриваща сълзите, чието присъствие опита да отрече. Скръсти гневно ръце пред гърдите си и попита: