— Какво искаш?
— Просто си мислех, че би искала да знаеш, че стаята на Тъчстоун е нататък — каза Могет, сочейки притихналата стая срещу онази с шумната двойка. — В нея няма вана, затова той се интересува дали можем да ползваме твоята, когато приключиш. В това време ще чака долу, за да разбере местните новини.
— О — рече Сабриел. Погледна към далечната, притихнала стена, после отново към близката, където човешките гласове вече се губеха сред скърцането на пружините. — Ами, кажи му, че няма да се бавя.
Двайсет минути по-късно, една чиста Сабриел, облечена във взета назаем рокля, която никак не подхождаше на пояса за меча й (поясът със звънците се намираше под леглото й, а Могет спеше върху него), се промъкна по пантофи през почти празното общо помещение и потупа Тъчстоун по оцапания, покрит със сол гръб, при което той разля бирата си.
— Твой ред е за ваната — каза развеселената Сабриел, — мой зловонен оръженосецо. Току-що накарах да я напълнят. Между другото, Могет е в стаята. Надявам се, че не възразяваш.
— Защо да възразявам? — попита Тъчстоун, еднакво озадачен както от поведението й, така и от въпроса. — Просто искам да се измия, това е.
— Хубаво — отвърна Сабриел неопределено. — Ще се погрижа да сервират вечерята в твоята стая, за да можем да си съставим план, докато се храним.
В крайна сметка, планирането не им отне много време, нито пък успя да развали иначе доста тържествената атмосфера. В момента се намираха в безопасност, бяха чисти, нахранени и можеха да забравят отминалите неприятности и бъдещите опасения за известно време.
Ала щом прибраха последното ястие — задушена сепия с чесън, ечемик, жълта тиква и естрагонов оцет — настоящето отново се изправи пред тях, изпълнено с грижи и беди.
— Според мен, най-вероятното място, където можем да открием тялото на баща ми, е… онова място, където е била убита кралицата — каза бавно Сабриел. — Хранилището. Впрочем, къде се намира то?
— Под хълма на двореца — отвърна Тъчстоун. — Има няколко различни начина да се влезе там. Всички те се намират под тази долина, оградена с акведукт.
— Вероятно си права за баща си — отбеляза Могет от своето кътче между одеялата в леглото на Тъчстоун. — Но това е и най-опасното място, където можем да отидем. Магията на Хартата ще бъде силно изопачена, както и най-различните заклинания — а и има вероятност нашият враг…
— Керигор — прекъсна го Сабриел. — Но той може би не е там. Дори и да е, може би ще успеем да се промъкнем…
— Можем да се промъкнем през покрайнините — каза Тъчстоун. — Хранилището е огромно и има стотици колони. Но шляпането във водата е шумно, а и тя е много спокойна — звукът се разнася. А шестте… сещаш се… са в самия център.
— Ако успея да открия баща си и да върна духа в тялото му — каза упорито Сабриел, — ще можем да се справим с всичко, което се изпречи на пътя ни. Това е първото нещо. Баща ми. Всичко останало е просто по-нататъшно усложнение.
— Или предшестващо — каза Могет. — И така, доколкото разбирам, основният ти план е да се промъкнем, докъдето можем, да намерим тялото на баща ти, за което се надяваме, че е закътано на някое безопасно местенце, а после да видим какво ще стане?
— Ще отидем посред един ясен, слънчев ден… — поде Сабриел.
— Мястото се намира под земята — прекъсна я Могет.
— Да, но можем да избягаме на слънчева светлина — продължи Сабриел с успокояващ глас.
— А има и слънчеви лъчи — добави Тъчстоун. — По пладне долу се образува нещо като сумрак, а по водата проблясват светли участъци.
— Значи ще намерим тялото на татко, ще го донесем тук, на сигурно място — каза Сабриел. — И… и ще продължим.
— Звучи ми като ужасно гениален план — промърмори Могет. — Гениално прост…
— Можеш ли да измислиш нещо друго? — сопна се Сабриел. — Аз опитах и не успях. Ще ми се да се прибера у дома в Анселстиер и да забравя за всичко това — но тогава никога вече няма да видя татко, а мъртвите просто ще погълнат всички живи твари в цялото покварено кралство. Може би няма да се получи, но поне ще опитам нещо, в качеството си на Абхорсен, какъвто трябва да бъда, а ти все ми повтаряш, че не съм!
Това избухване беше посрещнато с мълчание. Тъчстоун извърна смутено очи. Могет я погледна, прозина се и сви рамене.
— Очевидно не мога да измисля нищо друго. Затъпял съм през хилядолетията — станал съм по-глупав дори от онези Абхорсен, на които служа.
— Мисля, че планът не е по-лош от който и да било друг — каза неочаквано Тъчстоун. Поколеба се, а после добави: — Макар че се страхувам.