Извън тези планове, мислите й постоянно препускаха към Абхорсен. Какво би могло да се е случило, та да го задържи в смъртта? И какво всъщност можеше да се надява да направи тя, дори и да стигнеше в Старото кралство?
Глава втора
Границата в Анселстиер се простираше между два бряга, успоредно на Стената и може би на половин миля от нея. Спираловидната тел приличаше на червеи, приковани върху ръждивите стоманени колове; авангардни укрепления за мрежата от редуващи се окопи и бетонни бункери. Много от тези укрепления бяха предназначени да контролират територията зад тях, както и тази отпред, и почти същото количество бодлива тел бе опъната зад окопите, за да брани тила.
Всъщност границата с по-голям успех държеше хората от Анселстиер далече от Старото кралство, отколкото пречеше на нещата от Старото кралство да преминават. Всяко същество, което беше достатъчно силно, за да прекоси Стената, обикновено запазваше достатъчно от магическите си умения, за да приеме образа на войник, или да стане невидимо и да отиде където си пожелае, независимо от бодливата тел, куршумите, ръчните гранати и минохвъргачките — от които често нямаше никакъв ефект, особено когато вятърът духаше от север, извън пределите на Старото кралство.
Поради неблагонадеждната технология, войниците от граничния гарнизон на Анселстиер носеха брони върху бойните си униформи в цвят каки, имаха ленти за носа и шията върху каските си и ползваха изключително старомодни мечове с байонети в изтъркани ножници. На гърбовете си носеха щитове, или по-точно „малки брони, само за граничния гарнизон“, а фабричният цвят каки отдавна се бе изгубил под ярко оцветените полкови или лични обозначения. Въпросът с камуфлажа не стоеше на дневен ред за този конкретен пост.
Сабриел гледаше как един взвод с млади войници марширува покрай автобуса, докато чакаше туристите пред нея да се изсипят през предната врата и се питаше как възприемат те странните си задължения. Повечето би трябвало да са наборници от далечния Юг, където през Стената не проникваше никаква магия, за да подкопае устоите на това, което те възприемаха за действителност. Тук тя усещаше как магическият потенциал набира сили, спотайвайки се в атмосферата като зареден въздух преди буря.
Самата Стена изглеждаше напълно нормално покрай пустошта от тел и окопи, съвсем като всяка друга останка от средновековието. Беше каменна и стара, висока около четиридесет стъпки и назъбена. Нищо особено, докато човек не си дадеше сметка, че е идеално запазена. А за посветените, самите камъни бяха пълни със символи на Хартата — символи, които непрекъснато се движеха, извиваха се в различни посоки, плъзгаха се и се пренареждаха под каменната обвивка.
Последното потвърждение за нещо странно се намираше зад Стената. Откъм страната на Анселстиер беше ясно и прохладно и слънцето грееше — но Сабриел виждаше, че зад Стената вали непрестанен сняг, а непосредствено до нея се бяха струпали снежни облаци, които внезапно спираха дотам, сякаш някакъв могъщ нож на времето просто бе прорязал небето.
Сабриел наблюдаваше падащия сняг и отправяше благодарности за своя алманах. Отпечатан с ръчна преса, шрифтът бе оставил изпъкнали ивици върху плътната ленена хартия, принуждавайки множеството ръчно написани бележки да потрепват неуверено между редовете. Една едва видима забележка, написана с почерк, за който тя знаеше, че не е на баща й, съобщаваше какво време да се очаква в съответствие с календарите за всяка страна. За Анселстиер пишеше: „Есен, очаква се да бъде хладно.“ За Старото кралство се казваше: „Зима. Очаква се сняг. Обувки за ски или сняг.“
Последният турист слезе, нетърпелив да стигне до наблюдателната платформа. Макар че армията и правителството не поощряваха туристите и те не можеха да намерят подслон в продължение на двайсет мили покрай Стената, беше разрешено всеки ден да пристига по един автобус с хора, които да я разгледат от една кула, разположена доста зад пределите на границата. Дори и този компромис често биваше нарушаван, защото когато вятърът задухаше от север, автобусът се повреждаше необяснимо как на няколко мили преди кулата и се налагаше туристите да помагат да бъде избутан обратно до Бейн — само за да видят как потегля отново по същия мистериозен начин, по който бе спрял.
Освен това властите до известна степен толерираха малцината, които имаха разрешение да пътуват от Анселстиер до Старото кралство, както видя Сабриел, след като успешно се справи със стъпалата на автобуса със своята раница, ски за бягане, хранителни запаси и меч, всеки от които заплашваше да поеме в различна посока. Една голяма табела до автобусната спирка гласеше: