— Аз също — прошепна Сабриел. — Но ако утрешният ден е слънчев, отиваме там.
— Да — каза Тъчстоун. — Преди да сме се уплашили прекалено.
Глава двадесета
Излизането от обезопасения, укрепен с акведукт район на Белизар, се оказа по-трудна задача, отколкото влизането в него, особено през северната арка, която водеше към отдавна запустяла улица с необитаеми къщи, които криволичеха към северните градски възвишения.
При арката имаше шестима стражи и те изглеждаха много по-бдителни и изпълнителни от онези, които охраняваха подстъпа откъм пристанището. Имаше и още една група хора пред Сабриел и Тъчстоун, които чакаха да ги пропуснат. Деветима мъже, по чиито лица бе изписана агресивност, съдейки по начина, по който говореха и се движеха. Всички бяха въоръжени, а оръжията им варираха от кинжали до остри брадви. Повечето от тях носеха и лъкове — къси и силно извити, преметнати на гърбовете им.
— Кои са тези хора? — попита Сабриел Тъчстоун. — Защо излизат към Района на мъртвите в града?
— Клошари — отвърна Тъчстоун. — Някои от хората, с които говорих снощи, ги споменаха. Някои части от града доста бързо са били изоставени в ръцете на мъртвите, затова там може да се открие доста плячка. Рискована работа, струва ми се…
Сабриел кимна умислено и отново погледна мъжете, повечето от които седяха или клечаха до стената на акведукта. Някои отвърнаха на погледа й доста подозрително. За миг тя реши, че са видели звънците под наметалото й и са разбрали, че е некромант, но после си даде сметка, че може би двамата с Тъчстоун изглеждат като конкурентни клошари. В крайна сметка, кой друг би пожелал да се прости със защитата на бързата вода? Донякъде тя наистина се чувстваше като закоравял клошар. Макар и току-що изпрани и почистени, дрехите и ризницата й не бяха най-приятното облекло. Освен това бяха все още влажни, а рибарското наметало, с което се бе покрила, беше нещо средно между влажно и мокро, защото не го бяха прострели правилно след прането. Предимството беше, че всичко ухаеше на лимон, защото перачите в „Трите лимона“ използваха лимонов сапун.
Сабриел си бе помислила, че клошарите чакат охраната, но очевидно чакаха нещо друго, което внезапно бяха видели зад нея. Седящите и клекнали мъже се изправиха, мърморейки и ругаейки, и се затътриха в нещо, което наподобяваше редица.
Сабриел погледна през рамо, за да види какво са забелязали — и застина. Защото към арката се приближаваха двама мъже и около двайсет деца: деца на възраст между шест и шестнайсет. Мъжете имаха същото изражение както останалите клошари и държаха дълги камшици с по четири езика. Глезените на децата бяха оковани, а оковите бяха привързани към дълга централна верига. Единият мъж държеше веригата, повел децата по средата на пътя. Другият вървеше зад тях и размахваше напосоки във въздуха над дребните телца своя камшик, а четирите езика от време на време бръсваха по някое ухо или темето на нечия главица.
— Чух и за това — прошепна Тъчстоун, приближавайки се до Сабриел, а ръцете му се спуснаха върху дръжките на мечовете. — Но си помислих, че е пиянска история. Клошарите използват деца-роби, като примамка или стръв за мъртвите. Оставят ги някъде, за да отклонят мъртвите от мястото, което възнамеряват да претърсват.
— Това е… отвратително! — разгневи се Сабриел. — Неморално! Те са робовладелци, не клошари! Трябва да спрем това!
Тя пое напред, а в ума й вече се появяваше заклинание на Хартата, с което да ослепи и обърка клошарите, но някаква остра болка във врата я възпря. Могет, който пътуваше на раменете й, беше забил ноктите си точно под брадичката й. Кръвта се стичаше в тънки струйки, когато той просъска в ухото й.
— Почакай! Тук има деветима клошари и шестима стражи, а наблизо има още. Каква полза ще имат тези деца, а и всички други, които може би ще ги последват, ако те убият? Мъртвите са в основата на това зло, а основното задължение на Абхорсен са мъртвите!
Сабриел остана трепереща на място, а в ъгълчетата на очите й се събираха сълзи, породени от гняв и обида. Ала тя не атакува. Просто стоеше и наблюдаваше децата. Те изглеждаха примирени със своята участ, безмълвни, изгубили надежда. Дори не помръдваха в оковите, стояха неподвижно, с приведени глави, докато клошарите не ги удариха отново с камшиците и те поеха, тътрейки се унило към арката.
Не след дълго преминаха и поеха по безлюдната улица, а групата клошари бавно вървеше зад тях. Слънцето грееше ярко по калдъръмените улици и се отразяваше в ризниците и оръжията — и за кратко, в русата главица на едно момченце. След това изчезнаха, завиха вдясно, поели към Койнърс хил.