Сабриел, Тъчстоун и Могет ги последваха след десетминутни преговори със стражата. В началото нейният предводител, едър мъж с оцапана със сос кожена ризница, искаше да види „официално разрешително за клошар“, но скоро стана ясно, че това е молба за рушвет. След това всичко беше въпрос на пазарлък, докато стигнаха до окончателната цена от по три сребърни пенита за Сабриел и Тъчстоун и едно за котката. Странни изчисления, помисли си Сабриел, но се радваше, че Могет си замълча, без да изрази на глас мнението, че го подценяват.
След акведукта и успокояващата бариера на течащата вода, Сабриел долови осезаемото присъствие на мъртвите. Бяха навсякъде — в разрушените къщи, в мазетата и канализацията, криеха се навсякъде, където не достигаше светлината. Спотайваха се, докато слънцето грееше, в очакване на нощта.
В много отношения мъртвите във Велизар бяха същински двойници на клошарите. Криеха се през деня и вземаха онова, което могат, през нощта. В града имаше много, много мъртви, но те бяха слаби, страхливи и завистливи. Апетитът им беше огромен, но броят на жертвите за жалост бе ограничен. Всяка сутрин десетки от тях губеха връзката си с живота, за да пропаднат обратно в смъртта. Но винаги идваха други…
— Тук има хиляди мъртви — каза Сабриел, а очите й се стрелкаха насам-натам. — Повечето от тях са слаби, но пък са толкова много!
— Направо при хранилището ли отиваме? — попита Тъчстоун. В думите му имаше неизречен въпрос, разбра Сабриел. Трябваше ли — можеха ли — първо да спасят децата?
Тя погледна небето и слънцето, преди да отговори. Разполагаха с около четири часа силна слънчева светлина, ако не се появяха облаци. Все пак, бяха съвсем малко. Ако успееха да победят клошарите, можеха ли да оставят за следващия ден издирването на баща й? С всеки изминал ден ставаше все по-малко вероятно духът и тялото му да бъдат съединени. Без него не можеха да разгромят Керигор, а Керигор трябваше да бъде победен, за да им остане някаква надежда, че ще възстановят камъните на Великата Харта — и да прокудят мъртвите от цялото кралство…
— Ще отидем направо в хранилището — каза Сабриел с мъка, опитвайки се да потисне внезапно появилия се откъслечен спомен: слънцето, отразяващо се в главата на онова момче, тежко стъпващите крака… — Може би… може би ще успеем да спасим децата на връщане.
Тъчстоун ги поведе уверено, придържайки се към средата на улиците, където слънцето грееше ярко. Близо час крачеха из празните, безлюдни улици, а единственият шум идваше от тракането на подкованите им обувки по калдъръма. Нямаше птици или животни. Нямаше дори насекоми. Само разруха и упадък.
Накрая стигнаха до един парк с желязна ограда, който се простираше около основата на Дворцовия хълм. На върха на хълма, почернелите, овъглени останки от съборени камъни и дъски, бяха единственото, останало от кралския дворец.
— Последният регент го изгори — каза Могет, когато и тримата спряха, за да го огледат. — Преди около двайсет години. Беше започнал да гъмжи от мъртви, въпреки цялата стража и защити, които различните гостуващи представители на рода Абхорсен бяха изградили. Казват, че регентът обезумял и опитал да ги изгори.
— Какво е станало с него? — попита Сабриел.
— По-точно с нея — отвърна Могет. — Загина при пожара — или мъртвите са я отнесли. И това сложи край на всякакви опити кралството да бъде управлявано.
— Сградата беше красива — припомни си Тъчстоун. — Имаше изглед към Саерско море. Таваните бяха високи, а бяха изградили и много добра система от отдушници и шахти, които да улавят светлината и морския бриз. В двореца винаги имаше музика и танци, както и вечеря в чест на средата на лятото, която организираха на покрива на градината, с хиляди ароматни свещи…
Той въздъхна и посочи една дупка в оградата на парка.
— Можем да влезем и оттук. В една от декоративните пещери в парка има вход към хранилището. До водата се стига едва по петдесет стъпала, вместо по сто и петдесетте от самия дворец.
— Сто петдесет и шест — каза Могет. — Доколкото си спомням.
Тъчстоун сви рамене и се провря през дупката към меката трева на парка. Наоколо нямаше никой — и нищо, но въпреки това той извади мечовете си. Наблизо имаше големи дървета и сенки, естествено.
Сабриел го последва, а Могет скочи от раменете й, за да се поразходи и да подуши наоколо. Сабриел също извади мечовете си, но остави звънците. В околността имаше мъртви, но не и наблизо. Паркът беше твърде открит през деня.
Декоративните пещери се намираха едва на пет минути път около едно зловонно езеро, което навремето се бе славило със статуи на брадати тритони, от които бликаше вода. Сега устите им бяха затлачени с гнили листа, а езерото беше почти запълнено с жълто-зелена тиня.