Имаше три входа на пещери, разположени един до друг. Тъчстоун ги поведе към най-големия, централен вход. Първите един-два метра представляваха мраморни стъпала, а таванът се подпираше от мраморни колони.
— Тази достига едва на около четиридесет крачки във вътрешността на хълма — обясни Тъчстоун, когато запалиха свещите при входа, а серният кибрит примеси своя зловонен мирис с влажния въздух в пещерата. — Построили са ги за пикниците в разгара на лятото. В дъното на тази има врата. Може би е заключена, но ще поддаде пред някое от заклинанията на Хартата. Стълбите са непосредствено зад нея, но няма осветление. И е тясно.
— Тогава аз ще вляза първа — каза Сабриел със скованост, която издаваше отпадналостта в краката й и преобърнатия й стомах. — Не долавям присъствието на мъртви, но е възможно да има…
— Много добре — каза Тъчстоун след моментно колебание.
— Всъщност не се налага да идваш — изстреля внезапно Сабриел, докато стояха пред пещерата, а свещите глупаво проблясваха на слънцето. Изведнъж се почувства много отговорна за него. Той изглеждаше уплашен, много по-блед от нормалното, почти като изпит от смъртта некромант. Беше станал свидетел на ужасни неща в хранилището, неща, които навремето го бяха накарали да обезумее, и въпреки неговите самообвинения, Сабриел не вярваше, че той има вина. Там долу не беше неговият баща. Той не беше Абхорсен.
— Напротив, длъжен съм — отвърна Тъчстоун. Той нервно хапеше долната си устна. — Трябва. В противен случай никога няма да се избавя от спомените си. Трябва да направя нещо, да си създам нови спомени, по-добри. Трябва да… потърся изкупление. Освен това, още съм член на кралската гвардия. Това е мой дълг.
— Така да бъде — каза Сабриел. — Във всеки случай се радвам, че си тук.
— Аз също, по някакъв странен начин — каза Тъчстоун и почти се усмихна, но не съвсем.
— Но не и аз — прекъсна ги решително Могет. — Да се залавяме за работа. Ще изтървем слънчевата светлина.
Вратата беше заключена, но се отвори лесно със заклинанието на Сабриел, а елементарните символи на Хартата за отключване се лееха от ума й към показалеца, който беше опряла в ключалката. Ала въпреки че заклинанието успя, беше трудно да го направи. Дори и тук, счупените камъни на Великата Харта оказваха своето влияние и възпираха магията.
Слабата светлина на свещите разкри влажни, рушащи се стъпала, които водеха надолу. Нямаше извивки или завои, само една права стълба, водеща към мрака.
Сабриел крачеше предпазливо, чувствайки как мекият камък се руши под тежките й обувки, затова се наложи да стъпва с токовете в самия край на всяко стъпало. Това забавяше хода й, а Тъчстоун беше съвсем близо зад нея, и светлината от неговата свещ очертаваше сянката на Сабриел върху стъпалата пред тях, така че тя се виждаше удължена и изкривена, докато потъваше в мрака извън обсега й.
Долови миризмата на хранилището, преди да го е видяла, някъде около тридесет и деветото стъпало. Хладна, влажна миризма, която проникна в носа и дробовете й, изпълвайки я с усещането за студено пространство.
След това стъпалата привършиха при една врата в края на огромна правоъгълна зала — гигантска пещера, в която каменните колони се извисяваха като гора, за да поддържат покрива, намиращ се на около двайсет метра над главата й, а подът пред нея не беше от камък, а покрит с вода, студена и неподвижна като скала. Около стените се спускаха бледи лъчи от слънчева светлина, които контрастираха с подпорните колони, очертавайки светлинни дискове върху водата. Това превръщаше периферията на хранилището в сложна рисунка от светлосенки, но центърът оставаше непонятен, забулен в дълбок мрак.
Сабриел усети, че Тъчстоун я докосва по рамото, а после чу шепота му.
— Водата е дълбока до кръста. Постарай се да влезеш възможно най-тихо. Хайде — аз ще взема свещта ти.
Сабриел кимна, подаде му свещта, прибра меча в ножницата и седна на последното стъпало, преди бавно да се отпусне във водата.
Беше студена, но поносимо. Въпреки старанието на Сабриел, около нея върху тъмната вода се образуваха сребристи вълнички, и се чу съвсем леко цамбурване. Стъпалата й докоснаха дъното и тя едва успя да потисне едно ахване. Не беше заради студа, а защото внезапно се бе опряла до двата счупени камъка на Великата Харта. Това я покоси като свиреп пристъп на стомашен грип, предизвикал спазми, пот и замаяност. Приведена одве, тя се хвана за стъпалото, докато първите спазми преминаха в тъпа болка. Беше много по-тежко, отколкото при по-маловажните камъни, счупени край Разполовения хребет и Нестоу.