— Какво има? — прошепна Тъчстоун.
— Ох… счупените камъни — смотолеви Сабриел. Пое дълбоко въздух, за да пропъди със силата на волята си болката и неразположението. — Мога да го понеса. Внимавай, когато влизаш.
Тя извади меча си и пое свещта от Тъчстоун, който се готвеше да влезе във водата. Въпреки че беше предупреден, Сабриел видя, че потръпна, когато краката му стъпиха на дъното и по челото му изби пот, която отразяваше вълните, образувани при влизането във водата.
Сабриел очакваше Могет да скочи на раменете й, имайки предвид явното му неодобрение към Тъчстоун, но той я изненада, като скочи върху мъжа. Тъчстоун също бе видимо изненадан, но се съвзе. Могет се уви около тила му и тихо измяука.
— Придържай се към периферията, ако можеш. Покварата — счупените камъни — ще имат още по-неприятен ефект в центъра.
Сабриел вдигна меча си в знак на съгласие и пое напред, следвайки лявата стена, като опитваше да нарушава повърхностното съпротивление на водата възможно най-малко. Ала тихото пляскане на краката им изглеждаше много шумно, отеквайки и разнасяйки се из водохранилището, сливайки се с единствения друг звук — равномерното капене на водата, която се стичаше от покрива, или се спускаше по-леко по колоните.
Тя не долови присъствието на мъртви същества, но не беше сигурна доколко това се дължи на счупените камъни. От тях я болеше глава, сякаш чуваше постоянен, твърде висок шум, стомахът й се сви, а устата й се изпълни с острия вкус на жлъчен сок.
Тъкмо бяха стигнали до северозападния край, когато светлината внезапно отслабна и хранилището мигновено стана тъмно, с изключение на едва доловимото, деликатно сияние на свещите.
— Облак — прошепна Тъчстоун. — Ще отмине.
Те затаиха дъх, вгледани нагоре, към бледо очертаната светлина над главите им, и бяха възнаградени, когато слънчевите лъчи отново прорязаха тъмнината. Изпълнени с облекчение, отново закрачиха, следвайки дългата стена от изток на запад. Ала облекчението им не продължи дълго. Още един облак затъмни слънцето, някъде в свежия въздух, високо над тях, и мракът се върна. Появиха се още облаци и накрая имаше само кратки светли промеждутъци, редуващи се с дълги периоди на пълен мрак.
Хранилището изглеждаше по-студено без слънцето, макар и отслабнало, заради преминаването на лъчите през дългите шахти в земята. Сабриел вече почувства студа, редом с внезапния, ирационален страх, че са останали твърде дълго и ще излязат през нощта, пълна с очакващи, жадни за живот мъртви. Тъчстоун също усети студа, усилен от спомените му отпреди двеста години, когато бе прегазил същата тази вода, за да види кралицата и нейните две дъщери, принесени в жертва пред счупените Велики камъни. Тогава във водата имаше кръв и той още я виждаше — един застинал миг от времето, който нямаше да се изличи от съзнанието му.
Въпреки опасенията им, именно мракът им помогна. Сабриел видя светлина, слабо луминесцентно сияние вдясно от нея, някъде към центъра. Като закри очи от блясъка на свещта, тя го показа на Тъчстоун.
— Там има нещо — съгласи се той, а гласът му бе толкова тих, че Сабриел едва го чу. — Но е поне на четиридесет крачки към центъра.
Сабриел не отвърна. Беше доловила нещо в тази слаба светлина, нещо, наподобяващо слабото усещане по тила й, което се появяваше, когато изображението на баща й я посещаваше в училище. Отдалечавайки се от стената, тя си запроправя път из водата, а зад нея се образува V-образна диря от вълни. Тъчстоун отново погледна, след това я последва, борейки се с гаденето, което напираше в стомаха му, прииждайки на вълни, като многократни дози от лекарство за повръщане. Освен това му се виеше свят и вече не чувстваше краката си.
Изминаха около трийсет крачки, а болката и гаденето постепенно се влошаваха. После Сабриел спря внезапно, Тъчстоун повдигна меча си и свещта, оглеждайки се за засада. Ала там нямаше неприятел. Ярката светлина идваше от защитен ромб, четирите основни символа проблясваха под водата, а помежду им искряха линии на силата.
В средата на ромба стоеше мъжка фигура, протегнала празните си ръце, сякаш някога в тях бе имало оръжия. Лицето и дрехите му бяха покрити със скреж, закривайки чертите му, а водата около кръста му бе опасана с лед. Ала Сабриел не се съмняваше в неговата самоличност.
— Татко — прошепна тя, а шепотът й отекна из тъмната вода, присъединявайки се към неспирното капене.
Глава двадесет и първа
— Ромбът е завършен — каза Тъчстоун. — Няма да можем да го преместим.