— Да. Знам — отвърна Сабриел. Облекчението, което я бе обзело при вида на баща й, сега отслабваше, отстъпвайки пред гаденето, причинено от счупените камъни. — Мисля… мисля, че трябва да вляза в смъртта оттук и да доведа духа му.
— Моля! — възкликна Тъчстоун. После, когато ехото изкънтя, добави по-тихо: — Тук?
— Ако призовем свой защитен ромб… — продължи Сабриел, размишлявайки на глас. — Голям, около нас двамата и този на татко — това ще държи настрана повечето опасности.
— Повечето опасности — наблегна мрачно Тъчстоун и се огледа наоколо, мъчейки се да надзърне извън тесните рамки на малкия кръг светлина от свещите им. — Това също ще ни постави в капан тук — дори и да успеем да го призовем, толкова близо до счупените камъни. Знам, че сам не бих могъл да го направя.
— Трябва да успеем да обединим силите си. После, ако двамата с Могет стоите на пост, докато аз съм в смъртта, ще успеем.
— Какво мислиш, Могет? — попита Тъчстоун, извръщайки глава, така че рамото му докосна дребното животинче.
— Имам си свои грижи — измърмори Могет. — И според мен това навярно е капан. Но тъй като сме тук и заслужилият Абхорсен, така да се каже, изглежда наистина е жив, предполагам, че няма какво друго да се направи.
— Това не ми харесва — прошепна Тъчстоун. Самият факт, че стоеше толкова близо до счупените камъни, отнемаше повечето му сили. Влизането на Сабриел в смъртта му се струваше лудост, предизвикване на съдбата. Кой знае какво дебнеше там, близо до свободния вход, сътворен от счупените камъни? Всъщност кой би могъл да знае какво се спотайва в или около хранилището?
Сабриел не отвърна. Приближи се до защитния ромб на баща си, изучавайки основните символи под водата. Тъчстоун я последва неохотно, стараейки се да се придвижва с малки стъпки, за да предизвиква колкото може по-малко шум и вълни зад себе си.
Сабриел угаси свещта, пъхна я в пояса си и протегна отворената си длан.
— Остави меча си и ми подай ръка — каза тя, а тонът й не подканяше към разговори или спорове. Тъчстоун се поколеба — в лявата си ръка държеше само свещта, а не му се щеше да прибере и двата си меча в ножниците — после се подчини. Ръката й беше студена, по-студена от водата. Той инстинктивно я стисна по-силно, за да й даде малко от своята топлина.
— Могет, остани на пост — нареди Сабриел.
Тя затвори очи и започна да си представя Източния символ, първата от четирите основни защити. Тъчстоун хвърли бърз поглед наоколо, после също затвори очи, повлиян от силата на заклинанието на Сабриел.
Ръката му бе пронизана от болка, когато съюзи волята си с нейната. Символът изглеждаше неясен в съзнанието му и беше невъзможно да го различи. Игличките, които вече бяха обхванали краката му, стигнаха до над коленете, прорязвайки ги свирепо. Но той възпря болката, насочвайки съзнанието си към едно-единствено нещо: създаването на защитния ромб.
Накрая Източния символ полетя към острието на Сабриел и се закрепи на пода на хранилището. Без да отварят очи, двамата се преместиха, за да се извърнат с лице на юг, към следващия символ.
Този беше още по-труден и двамата се обляха в пот и се разтрепериха, докато най-сетне предизвикат сияещото му появяване. Сега ръката на Сабриел беше гореща и трескава, а кожата на Тъчстоун се мяташе между изпотяващата горещина и сковаващия студ. Обзе го ужасен пристъп на гадене и щеше да повърне, но Сабриел сграбчи ръката му, както соколът сграбчва плячката си, и му вдъхна сила. Той се задави, последва един сух спазъм, и после се възстанови.
Западният символ беше истинско изпитание за издръжливост. Сабриел изгуби концентрация за миг, така че се наложи Тъчстоун сам да го задържи няколко секунди, а това усилие го накара да се почувства като пиян в най-лошия смисъл на думата, светът се завъртя в главата му извън всякакъв контрол. После Сабриел си наложи да се съсредоточи и Западният символ разцъфна под водата. Отчаянието роди Северния символ. Мъчиха се с него, както им се стори, часове, но това бяха просто секунди, докато накрая почти не им се изплъзна, без да са го призовали. Ала в този миг Сабриел приложи цялата сила на своето желание да освободи баща си, докато Тъчстоун напираше с тежестта на двестагодишната си вина и мъка.
Северният символ се разля с ярка светлина по меча и стана бляскав, но сиянието му бе помрачено от водата. Лъчи от огъня на Хартата се стрелкаха от него до Източния, от Източния към Южния, а оттам до Западния и обратно. Ромбът беше завършен.
Двамата незабавно доловиха как ужасяващото присъствие на счупените камъни отслабва. Пронизващата болка в главата на Сабриел стихна; краката и стъпалата на Тъчстоун възвърнаха нормалното си състояние. Могет се размърда и се протегна; това бе първото нормално движение, което правеше, откакто се бе настанил около врата на Тъчстоун.