— Добро заклинание — каза тихо Сабриел, вгледана в символите с полупритворените си от умора очи. — По-добро от последното, което направих.
— Не знам как успяхме — прошепна Тъчстоун, вгледан в лъчите от огъня на Хартата. Той внезапно осъзна, че продължава да държи ръката на Сабриел и се е прегърбил като стар дървар под тежкия си товар. Изправи се изведнъж и пусна ръката й, сякаш беше глава на отровна змия.
Тя го погледна, доста изненадана, и той се улови, че се взира в отражението на пламъка от своята свещ в тъмните й очи. Сякаш за първи път наистина я погледна. Видя умората й, първите бръчки от грижите и начинът, по който устата й изглеждаше някак тъжна в ъгълчетата. Носът й бе още подут, а по скулите й имаше жълтеещи синини. Освен това тя беше красива и Тъчстоун осъзна, че я е възприемал само от гледна точка на нейната длъжност, като Абхорсен. Съвсем не като жена…
— Най-добре да тръгвам — каза Сабриел, внезапно смутена от втренчения му поглед. Ръката й се спусна към пояса със звънците, а пръстите й заопипваха каишите, на които висеше Саранет.
— Нека ти помогна — каза той. Приближи се, борейки се с твърдата кожа, тъй като ръцете му бяха отслабнали от усилията около защитния ромб, а главата му беше приведена над звънците. Сабриел погледна косата му и бе обзета от необяснимото изкушение да целуне центъра й, където един малък път бележеше мястото, откъдето започваха къдриците му. Ала не го направи.
Каишката се развърза и Тъчстоун се отдръпна. Сабриел извади Саранет, като внимателно го заглуши.
— Сигурно няма да ме чакаш дълго — каза тя. — Времето тече странно в смъртта. Ако… ако не се върна до два часа, навярно… навярно ще са ме впримчили, така че двамата с Могет трябва да си вървите…
— Ще те чакам — отвърна решително Тъчстоун. — Така или иначе, кой знае колко е часът тук долу?
— Очевидно и аз ще чакам — добави Могет. — Освен ако не реша да изляза оттук с плуване. А това не ми се ще. Нека Хартата е с теб, Сабриел.
— И с вас — каза Сабриел. Огледа се из мрачните предели на хранилището. Все така не долавяше присъствието на мъртви там и въпреки това…
— Ще имаме нужда от нея — отвърна кисело Могет. — По един или друг начин.
— Надявам се да не е така — прошепна Сабриел. Тя провери в кесията на колана си за дребните неща, които беше приготвила в „Трите лимона“, после се обърна с лице към Северния символ и започна да вдига меча си, подготвяйки се да влезе в смъртта.
Изведнъж Тъчстоун се втурна напред и бързо я целуна по бузата — непохватна, суха целувка, която попадна по-скоро на ръба на шлема й, отколкото върху бузата.
— За късмет, Сабриел — каза притеснено той.
Тя се усмихна и кимна два пъти, после отново погледна на север. Очите й се впериха в нещо, което не съществуваше там, и от неподвижното й тяло се надигнаха вълни от студен въздух. Миг по-късно, от косата й започнаха да се чупят ледени кристалчета, а мечът и звънецът се покриха с ивици скреж.
Тъчстоун гледаше, застанал наблизо, докато стана твърде студено, а после се оттегли в далечния южен връх на ромба. Измъкна единия меч, извърна се навън, вдигнал високо свещта, и започна да крачи около вътрешните лъчи на огъня на Хартата, сякаш патрулираше из укрепленията на някой замък. Могет също наблюдаваше от рамото му, а зелените му очи светеха със своя вътрешна, луминесцентна светлина. И двамата често се обръщаха да погледнат Сабриел.
Преминаването в смъртта беше улеснено — при това много — от присъствието на счупените камъни. Сабриел ги усещаше близо до себе си, като две зейнали порти, огласяващи лесното влизане в живота за всяко мъртво същество наоколо. За щастие, другият ефект на камъните — гаденето — изчезна в смъртта. Остана само студът и тягата на реката.
Сабриел незабавно пое напред, като внимателно оглеждаше сивото пространство пред себе си. С периферното си зрение зърна движещите се същества, чу движението сред студените води. Ала нищо не се доближи до нея, нищо не я нападна, освен постоянното лъкатушене и здравата хватка на течението.
Стигна до Първата порта и спря точно зад стената от мъгла, която се простираше докъдето поглед стигаше в двете посоки. Реката бучеше зад тази мъгла, а бурните бързеи стигаха до Втората зона и продължаваха до Втората порта.
Припомняйки си страниците от „Книга за мъртвите“, Сабриел изрече думите на силата. Свободна магия, която разтърси устата й, докато говореше, разлюля зъбите й, изгаряйки езика й с болезнената си сила.