Булото на мъглата се вдигна, разкривайки няколко водопада, които сякаш се спускаха в нескончаем мрак. Сабриел изрече още няколко думи и посочи с меча вляво и вдясно. Появи се пътека, която раздели водопадите като пръст, прокаран през масло. Тя стъпи на нея и пое надолу, а водите се разбиваха безобидно от двете й страни. Зад нея мъглата се сгъсти и когато петата й се вдигна за последен път, за да направи следващата стъпка, пътеката изчезна.
Втората зона беше по-опасна от Първата. Там имаше дълбоки ями, редом с неизменното течение. Светлината също беше по-слаба. Не беше като пълния мрак, който се очакваше в края на водопадите, ала сивотата му бе някак по-различна. Имаше замъгляващ ефект, който не позволяваше да виждаш по-далече от това, което можеш да пипнеш.
Сабриел продължи предпазливо, служейки си с меча, за да опипва земята пред себе си. Имаше лесен маршрут, тя го знаеше, път, описан и създаден от много некроманти и не един Абхорсен, ала тя не се доверяваше на своята памет, за да крачи бързо и уверено напред.
Сетивата й не спираха да търсят духа на баща й. Той беше някъде в смъртта, беше убедена в това. Долавяше постоянното присъствие на неговите следи, един неугасващ спомен. Но не беше и толкова близо до живота. Трябваше да продължи нататък.
Втората порта по своята същност беше една огромна дупка, поне сто метра в диаметър, в която водата потъваше като вода в сифона на мивка. За разлика от обикновения сифон, този беше зловещо тих и при това лошо осветление някой невнимателен човек лесно би могъл да стигне до ръба му. Сабриел винаги беше особено предпазлива с тази Порта — беше се научила да усеща натиска й върху пищялите си още от ранна възраст. Спря на достатъчно разстояние, когато натискът се появи и опита да се съсредоточи върху безмълвно бушуващата водна стихия.
Едно слабо пляскане зад гърба й я накара да се обърне, описвайки кръг с меча на цяла ръка разстояние, огромен кръг от омагьосана от Хартата стомана. Той попадна в плътта на мъртъв дух, разхвърчаха се искри, а в тишината отекна вик на гняв и болка. Сабриел почти отскочи назад, щом чу вика, но запази равновесие. Втората порта беше твърде близо.
Съществото, което беше ударила, отстъпи назад, а главата му висеше от почти отсечената шия. Формата му беше хуманоидна, поне в началото, но ръцете му се спускаха под коленете, към реката. Главата му, която сега бе клюмнала върху едното му рамо, беше много по-дълга, отколкото широка или висока и имаше уста с няколко реда зъби. В очните кухини се виждаха пламтящи въглени, характерни за отдавна мъртвите отвъд Петата порта.
То изръмжа и извади дългите си, тънки като шишове пръсти над водата, за да опита да изправи главата си и да я закрепи обратно върху безпогрешно отсечения врат.
Сабриел нанесе нов удар и главата, заедно с една от ръцете, отхвръкна, цамбурвайки във водата. Те останаха на повърхността за малко, докато главата ревеше, а очите й пламтяха от омраза сред водата. После потъна и бе понесена към грохота на Втората порта.
Обезглавеното тяло остана на мястото си за миг, после предпазливо започна да пристъпва встрани, а оцелялата му ръка опипваше пътя пред него. Сабриел го наблюдаваше внимателно, колебаейки се дали да използва Саранет, за да го подчини на волята си, а след това Кибет, за да го изпрати към окончателна смърт. Ала употребата на звънците щеше да изправи нащрек всички мъртви оттук поне до Първата и Третата порта — а тя не искаше това.
Обезглавеният направи още една крачка и пропадна в дълбока яма. Започна да рови в нея, дългата му ръка се заразмахва във водата, но не успя да се измъкне от ямата. Единственото, което успя бе да попадне сред пълната сила на течението, което го грабна и го захвърли във водовъртежа на Портата.
Сабриел още веднъж изрече думите на силата на Свободната магия, думи, запечатани отдавна в съзнанието й от „Книга за мъртвите“. Те се лееха от устата й, изгаряйки устните й, една необичайна горещина в това убийствено студено място.
При тези думи водите на Втората порта забавиха своя ход и се успокоиха. Завихрилият се въртоп се раздели и образува дълга спираловидна пътека, която се виеше надолу. След като провери последните няколко дупки близо до ръба, Сабриел предпазливо закрачи по пътеката и пое надолу. Зад нея и над главата й водите отново започнаха да бушуват.
Спираловидната пътека изглеждаше дълга, но на Сабриел й се стори, че само за няколко минути стигна до самата основа на водовъртежа и продължи към Третата зона.
Това беше измамно място. Водата тук беше плитка, дълбока едва до глезена, и някак по-топла. И осветлението беше по-добро — все така сиво, но се виждаше по-надалече. Дори вездесъщото течение вече не беше нещо повече от лек гъдел около краката й.