Ала в Третата зона имаше вълни. За пръв път Сабриел започна да тича, спринтирайки колкото може по-бързо към Третата порта, която едва се виждаше в далечината. Тя беше като Първата порта — водопад, скрит сред стена от мъгла.
Зад гърба си Сабриел чу оглушителния грохот, който оповестяваше пристигането на вълната, възпирана от същото заклинание, което й проправи път през водовъртежа. Вълната бе придружена от пронизителни писъци, викове и крясъци. Очевидно наоколо имаше много мъртви, но Сабриел не им обърна внимание. Нищо и никой не можеше да устои на вълните в Третата зона. Човек просто трябваше да тича, колкото му държат краката, надявайки се да стигне до следващата Порта — без значение накъде е тръгнал.
Грохотът и тътенът се усилиха и различните викове и крясъци постепенно потънаха в този оглушителен шум. Сабриел не се огледа, а просто започна да тича по-бързо. Ако погледнеше назад, щеше да изгуби част от секундата, която щеше да бъде достатъчна на вълната, за да я достигне, да я помете и да я запрати към Третата порта, като я превърне в лек товар за течението отвъд нея…
Тъчстоун се взираше над южния ъгъл и се ослушваше. Беше чул нещо, не се съмняваше, нещо различно от постоянното капене. Нещо по-силно, нещо бавно, което се опитваше да се скрие. Разбра, че и Могет го е чул, по внезапно напрегналите се котешки лапи на рамото му.
— Виждаш ли нещо? — прошепна той, взирайки се в мрака. Облаците все още скриваха светлината от шахтите, макар да му се струваше, че промеждутъците със слънчева светлина стават по-дълги. Ала във всеки случай те се намираха твърде далече от периферията, за да се възползват от внезапно завърналото се слънце.
— Да — прошепна в отговор Могет. — Мъртвите. Много са, излизат от главното южно стълбище. Подреждат се от двете страни на вратата, покрай стените на хранилището.
Тъчстоун погледна Сабриел, вече покрита със скреж, като скована от студ статуя. Дощя му се да разтърси рамото й, да извика за помощ…
— Що за мъртви са това? — попита. Не знаеше много за мъртвите, освен това, че призрачните ръце са най-лошата разновидност сред обикновените, а разяждащите духове, като онзи, който бе проследил Сабриел, бяха най-лоши от всички. С изключение на това, в което се бе превърнал Рогир. Керигор, последователят на мъртвите…
— Ръце — прошепна Могет. — Всички те са ръце, при това доста разложени. Разпадат се от самото вървене.
Тъчстоун отново се втренчи, опитвайки се да види нещо само с усилие на волята си — но нямаше нищо, освен мрак. Само че той ги чуваше, докато газеха шумно из притихналата вода. Твърде неподвижна за неговия вкус — изведнъж се запита дали водохранилището има сифон и запушалка. После отхвърли глупавата идея. Всяка подобна запушалка или решетка на сифон отдавна щеше да се е запечатала от ръждата.
— Какво правят? — прошепна тревожно той, играейки си с меча, като накланяше острието нагоре-надолу. Лявата му ръка изглежда държеше здраво свещта, но пламъчето трептеше, като недвусмислено доказателство за леките тръпки, които пробягваха по ръката му.
— Просто се строяват около стените в редици — прошепна отново Могет. — Странно, почти като почетна стража…
— Хартата да ни пази — изхриптя Тъчстоун, а в гърлото му беше заседнала буца от пълен страх и ужасно предчувствие. — Рогир… Керигор. Сигурно е тук… и идва…
Глава двадесет и втора
Сабриел се добра до Третата порта точно преди вълната, като смотолеви едно заклинание на Свободната магия, докато тичаше, и почувства как то се излива от устата й, изпълвайки ноздрите й с остри изпарения. Заклинанието вдигна мъглата и Сабриел влезе вътре, а вълната се разби безобидно около нея, захвърляйки своя товар от мъртви във водопада от другата страна. Изчака още малко, за да се появи пътеката, а после продължи нататък — към Четвъртата зона.
През нея се преминаваше сравнително лесно. Течението и тук беше силно, но предсказуемо. Имаше малко мъртви, защото повечето бяха зашеметени и пометени от вълната в Третата зона. Сабриел вървеше бързо, използвайки силата на волята си, за да устои на просмукващия студ и силната хватка на течението. Вече усещаше духа на баща си съвсем наблизо, сякаш той се намираше в една от стаите на голяма къща, а тя беше в другата и ще го открие по едва доловимите шумове на обитателя й. Той беше или тук, в Четвъртата зона, или зад Четвъртата порта, в Пета зона.
Отново ускори крачка, нетърпелива да го намери, да говори с него, да го освободи. Знаеше, че всичко ще бъде наред, когато баща й се освободи…