Ала той не беше и в Четвъртата зона. Сабриел достигна до Четвъртата порта, без да долови усилване на присъствието му. При тази порта също имаше нещо като водопад, но той не бе забулен в мъгла. Наподобяваше свободно падаща вода от малък бент, висок едва две-три стъпки. Но Сабриел знаеше, че ако се доближи до ръба, там има предостатъчно силна стихия, която да повлече надолу и най-силния дух.
Спря доста далече от него и се готвеше да направи заклинанието, което да проправи пътеката, когато едно едва доловимо усещане в тила я накара да спре и да се огледа.
Водопадът се простираше докъдето стигаше поглед от двете страни и Сабриел разбра, че ако прояви безразсъдство и опита да го прекоси, това ще бъде безкрайно пътуване. Навярно накрая спираше от само себе си, но тъй като нямаше никакви знаци за ориентиране, звезди или нещо друго, по което да определи местоположението си, не можеше да знае. Никой досега не бе прекосявал цялото пространство на някоя вътрешна зона или Порта. Какъв смисъл би имало? Всички влизаха в смъртта или излизаха оттам. Не и встрани, като изключим границата с живота, където вървенето променяше мястото за излизане — ала това вършеше работа само на духовете или редките същества като разяждащия дух, които пренасяха и физическото си тяло.
Въпреки това, Сабриел бе обзета от импулс да върви до следващата Порта, да се завърти кръгом и да последва линията на водопада. Това бе неопределим импулс, който я изпълни с безпокойство. В пределите на смъртта имаше и други същества, освен мъртвите — загадъчни създания на Свободната магия, странни творения и непонятни сили. Този импулс — този повик — може би идваше от някое от тях.
Тя се поколеба, обмисляйки това, а после се хвърли във водата, движейки се успоредно на водопада. Навярно призивът идваше от Свободната магия, или пък имаше връзка с духа на баща й.
— Слизат и по източните и западните стълби — каза Могет. — Още ръце.
— Ами от юг — там, откъдето влязохме? — попита Тъчстоун, оглеждайки се притеснено в двете посоки, напрегнал уши, за да долови и най-тихия звук, докато чуваше как мъртвите нагазват във водохранилището, за да се подредят в своите странни, строго подредени редици.
— Още не — отвърна Могет. — Онази стълба води към светлината, нали помниш? Ще се наложи да влязат през парка.
— Едва ли има много светлина — прошепна Тъчстоун, поглеждайки шахтите за осветление. През тях се процеждаше малко слънчева светлина, скривана от гъсти облаци, ала тя не беше достатъчна, за да смути по някакъв начин мъртвите в хранилището, или да повдигне духа на Тъчстоун.
— Кога… кога мислиш, че ще дойде? — попита Тъчстоун. Не се налагаше Могет да пита за кого говори.
— Скоро — отвърна котката с делови тон. — Не преставам да твърдя, че това е било капан.
— Тогава как ще излезем оттук? — попита Тъчстоун, стараейки се да говори със спокоен глас. Той водеше вътрешна борба със силното си желание да напусне защитния ромб и да хукне към южното стълбище. Да прегази водата като избягал кон, без да обръща внимание на шума, ала Сабриел стоеше пред него, покрита със скреж, неподвижна…
— Не съм сигурен, че ще можем — каза Могет, като хвърли кос поглед към двете заледени статуи до тях. — Зависи от Сабриел и баща й.
— Какво можем да направим?
— Предполагам, да се отбраняваме, ако ни нападнат — изрече провлечено Могет, сякаш обясняваше нещо очевидно на досадно дете. — Да се надяваме. Да се молим на Хартата Керигор да не излезе, преди Сабриел да се е върнала.
— Ами ако излезе? — попита Тъчстоун, взирайки се с безизразен поглед в мрака. — Ами ако излезе?
Ала Могет мълчеше. Тъчстоун чуваше само тътренето, краченето и плискането на мъртвите, докато се приближаваха бавно, като изгладнели плъхове, промъкващи се към обяда на задрямал пияница.
Сабриел нямаше представа колко се е отдалечила, преди да го открие. Познатото смътно усещане я накара да спре, да погледне в самия водопад, и ето че той беше там. Абхорсен. Баща й. По някакъв начин беше пленен зад Портата, така че само главата му се виждаше над бурната вода.
— Татко! — извика Сабриел, но устоя на импулса да се втурне напред. Най-напред си помисли, че той не я е видял, но лекото трепване на окото му говореше за работещите му възприятия. Той примигна отново и извъртя очи вдясно няколко пъти.
Сабриел проследи погледа му и видя нещо високо и мрачно, препречено през водопада, протегнало ръце, за да се измъкне от Портата. Тя пристъпи напред, приготвила меча и звънеца, после се поколеба. Това беше мъртъв хуманоид, чиито форма и размери много наподобяваха онзи, който беше донесъл звънците и меча в колежа „Уайвърли“. Тя погледна баща си и той отново й смигна, а единият ъгъл на устата му се изви съвсем леко — почти в усмивка.