Тя отстъпи назад, все така предпазливо. Винаги имаше вероятност духът, прикован сред водопада, да е просто подобие на нейния баща, или, дори да беше той, да е под контрола на някаква сила.
Мъртвото същество най-сетне се освободи, а мускулите му имаха различна структура от човешките, видимо напрегнати под лакътя. За миг остана на ръба, а огромната му глава се въртеше в двете посоки, след това тромаво пое към Сабриел, с познатата полюшваща се походка. На няколко крачки от нея — извън обсега на меча — то спря и посочи устата си. Челюстта му се движеше нагоре-надолу, но от червената му плътна уста не излезе никакъв звук. От гърба му се спускаше черна нишка, която завършваше в бурните води на Портата.
Сабриел се замисли, след това прибра Саранет с една ръка и извади Дайръм. Изви китка, за да позвъни, поколеба се — защото звънът на Дайръм щеше да вдигне нащрек всички мъртви наоколо, — а после го освободи. Дайръм иззвъня, мелодично и отчетливо, а от този единствен звън прозвучаха няколко мелодии, които се сляха като разговори, дочути в тълпа.
Сабриел отново позвъни, преди ехото да утихне, с няколко леки движения на китката, пренасяйки звука към мъртвото същество, докато се преплете с отзвука от първия звън. Звукът като че обгърна чудовището, виейки се около главата му и безмълвната уста.
Ехото утихна. Сабриел бързо смени Дайръм, преди да е иззвънял по своя воля, и извади Ранна. Приспиващият можеше да унищожи няколко мъртви наведнъж, а тя се страхуваше, че много от тях ще се появят след звука от звънците. Навярно очакваха да попаднат на някой глупав, неопитен некромант, но дори и тогава щяха да бъдат опасни. Ранна трепна в ръката й в очакване, като дете, пробудило се от допира й.
Устата на съществото отново помръдна и вече имаше език, една ужасна, пихтиеста маса от бяла плът, която се гърчеше като охлюв. Но това поне даде резултат. Съществото издаде няколко клокочещи звука, преглъщайки, а после проговори с гласа на Абхорсен.
— Сабриел! Надявах се, но и се страхувах, че ще дойдеш.
— Татко… — поде Сабриел, гледайки пленения му дух, вместо съществото. — Татко…
Тя избухна в плач. Беше изминала целия този път, беше се сблъскала с толкова неприятности, за да открие, че е пленен и че е неспособна да го освободи. Дори не знаеше, че е възможно да плениш някого в Порта!
— Сабриел! Тихо, дъще! Нямаме време за сълзи. Къде е физическото ти тяло?
— Във водохранилището — подсмръкна Сабриел. — До твоето. В един защитен ромб.
— Ами мъртвите? Керигор?
— Там нямаше следи от тях, но Керигор е някъде сред живите. Не зная къде.
— Да, знам, че е излязъл — прошепна Абхорсен с устата на съществото. — Опасявам се, че е близо до хранилището. Трябва да действаме бързо. Сабриел, помниш ли как да звъннеш едновременно с два звънеца? Мозраел и Кибет?
— С два звънеца? — попита Сабриел озадачена. Събуждащият и Вървящият? Едновременно? Дори не беше чувала, че е възможно — или пък беше?
— Помисли — каза говорителят на Абхорсен. — Спомни си. „Книгата за мъртвите“.
Споменът бавно изплува, страниците се прелистваха в съзнателната й памет, като листа от разлюляно дърво. Звънците можеха да звънят по двойки, или дори в по-големи комбинации, ако се съберяха достатъчно некроманти, които да боравят с тях. Но рисковете бяха много по-големи…
— Да — каза бавно Сабриел. — Помня. Мозраел и Кибет. Ще те освободят ли?
Отговорът се забави.
— Да. За известно време. Надявам се, достатъчно, за да направим необходимото. А сега побързай.
Сабриел кимна, стараейки се да не мисли за онова, което току-що бе казал. Подсъзнателно винаги бе осъзнавала, че духът на Абхорсен е прекарал твърде дълго извън тялото му, и твърде навътре в царството на смъртта. Той никога не би могъл да живее отново истински. Тя съзнателно беше решила да изключи от ума си този факт.
Прибра меча в ножницата, върна обратно Ранна и извади Мозраел и Кибет. И двата звънеца бяха опасни, а още повече в комбинация, отколкото поотделно. Тя успокои съзнанието си, освобождавайки се от всички мисли и емоции, съсредоточена единствено върху звънците. После позвъни с тях.
С Мозраел описа три-четвърти кръг над главата си. А Кибет разлюля в обърната осморка. Силният тревожен сигнал се сля с танцувалния ритъм, прераствайки в нестройна, стържеща, но енергична мелодия. Сабриел установи, че върви към водопада, въпреки всичките си усилия да остане неподвижна. Някаква сила, наподобяваща хватката на обезумял гигант движеше краката й, огъваше колената й, принуждавайки я да пристъпва напред.