Сабриел с интерес прочете надписа и усети как в гърдите й бързо се заражда вълнение. Спомените й от Старото кралство бяха смътни, пречупени през детските й очи, но тя усети как някакво мистериозно и чудновато чувство пламва със силата на магията на Хартата, която долавяше навсякъде около себе си — усещане за нещо много по-живо от асфалтирания параден плац и червената предупредителна табела. И много повече свобода, отколкото в колежа „Уайвърли“.
Ала това чувство за учудване и вълнение бе примесено с ужас, от който тя не можеше да се отърси, ужас, породен от страха заради онова, което се случваше с баща й… или вече му се беше случило…
Стрелката върху табелата, която указваше къде трябва да отидат пътниците с разрешен достъп, като че сочеше към асфалтирания параден плац, ограден с боядисани в бяло камъни и няколко неприветливи дървени постройки. Освен това, те само бележеха началото на свързочните траншеи, които потъваха в земята, а след това криволичеха към двете редици окопи, бетонни бункери и укрепления, насочени към Стената.
Сабриел ги разглежда известно време и видя цветните проблясъци, когато няколко войници изскочиха от един окоп и поеха към тела. Те явно носеха копия, вместо пушки и тя се запита защо границата бе изградена за съвременна война, а редовият състав се състоеше от хора, очакващи нещо по-характерно за средновековието. После си припомни един от разговорите си с баща си и неговата забележка, че границата е била изградена в далечния юг, където хората отказваха да признаят, че тя се различава от всяка друга оспорвана граница. Допреди около век, откъм страната на Анселстиер също бе имало стена. По-ниска стена, издигната от отъпкана пръст и торф, но надеждна.
Докато си припомняше онзи разговор, очите й забелязаха ниско възвишение от разорана пръст насред телените заграждения и тя си даде сметка, че именно там се е намирала южната стена. Взирайки се нататък, разбра също, че онова, което бе взела за разхлабени колове между редиците спираловидна тел, беше нещо друго — високи конструкции, които повече приличаха на стволове на малки дървета с окастрени клони. Те й се сториха познати, но не успя да определи какво представляват.
Сабриел все така се взираше в тях, потънала в мисли, когато един висок и не особено приятен глас избоботи малко зад дясното й ухо.
— Какво си мислите, че правите, госпожице? Не можете просто да се мотаете тук. Или се качвайте в автобуса, или в Кулата!
Сабриел трепна и се обърна възможно най-бързо, ските й се плъзнаха на една страна, а вещите й — на друга, и образуваха около главата й Кръста на свети Андрю. Гласът принадлежеше на едър, но доста млад войник, чиито наболи мустаци бяха по-скоро свидетелство за бойните му амбиции, отколкото доказателство за такива. На ръкава му имаше две златни ивици, но не носеше бронираната ризница и каска, които Сабриел бе видяла у другите. От него се носеше миризма на крем за бръснене и талк, и той бе толкова чист, лъснат и самовлюбен, че тя веднага го класифицира като роден бюрократ, понастоящем облечен като войник.
— Аз съм гражданка на Старото кралство — отвърна тихо, гледайки го в червеното, пламнало лице и дребни очички така, както мис Прионт бе обучавала своите момичета да инструктират нисшестоящата домашна прислуга, когато им преподаваше Етикет IV. — Завръщам се там.
— Документите! — настоя войникът, обзет от моментно колебание след думите й. — За Старото кралство.
Сабриел се усмихна хладно (това също бе част от обучението при мис Прионт) и извърши ритуално движение с върховете на пръстите си — символът на разкриването, на превръщането на невидимите неща във видими, на разтварянето. Докато пръстите й го чертаеха, тя оформи символа в съзнанието си, свързвайки го с документите, които носеше във вътрешния джоб на кожената си туника. Очертаният с пръсти и мислено нарисуваният символ се сляха, и документите се озоваха в ръката й. Паспорт от Анселстиер, както и много по-редкият документ, който Граничното командване в Анселстиер издаваше на хора, които пътуваха и в двете страни: ръчно подвързан, отпечатан с ръчна преса върху ръчно изработена хартия, с нарисуван от художник портрет вместо снимка и отпечатъци от палците на ръцете и краката с лилаво мастило.