В същото време баща й изплуваше от водопада на Четвъртата порта. Най-напред се освободи главата му и той изви шията си, после размърда рамене, вдигна ръце над главата си и се протегна. Ала Сабриел продължаваше да пристъпва, докато се озова едва на две крачки от ръба и можеше да погледне надолу, към въртящите се води, а звукът на звънците изпълваше ушите й, принуждавайки я да продължи напред.
После Абхорсен се освободи и подскочи напред, като пъхна ръцете си в гърлата на звънците, сграбчи езиците им с бледите си пръсти и те внезапно млъкнаха. Настъпи тишина и баща и дъщеря се прегърнаха пред самия праг на Четвъртата порта.
— Браво — каза Абхорсен, а гласът му прозвуча дълбоко и познато, изпълвайки я със спокойствие и топлина, като любима играчка от детството. — След като ме плениха, можех само да ти изпратя звънците и меча. А сега се боя, че трябва да побързаме, да се върнем в живота, преди Керигор да осъществи плана си. Дай ми Саранет, засега… не, ти задръж меча и Ранна. Хайде!
Той я поведе с бърза крачка. Сабриел го следваше по петите, а въпросите я изгаряха. Тя не спираше да го гледа, наблюдаваше познатите черти, начина, по който косата му се бе разрошила на тила, сребристата брада, която вече личеше по брадичката му и бакенбардите. Беше облечен по същия начин, както и тя, носеше и туниката със сребърни ключета. Не беше толкова висок, колкото го помнеше.
— Татко! — възкликна тя, стараейки се едновременно да говори, да върви редом с него и да бъде нащрек. — Какво става? Какъв е планът на Керигор? Не разбирам. Защо не съм отраснала тук, за да разбирам всичко?
— Тук? — попита Абхорсен, без да забавя ход. — Сред смъртта?
— Знаеш за какво говоря — възнегодува Сабриел. — В Старото кралство! Защо… имам предвид, че сигурно съм единственият Абхорсен, който няма представа как са устроени нещата! Защо! Защо?
— Отговорът не е лесен — отвърна Абхорсен през рамо. — Но те изпратих в Анселстиер поради две причини. Едната беше да си в безопасност. Вече бях изгубил майка ти и единственият начин да бъдеш в безопасност в Старото кралство беше или да бъдеш постоянно с мен, или непрекъснато в къщата — на практика като затворник. Не можех да те водя със себе си, защото положението се влошаваше непрекъснато след смъртта на регента, две години преди да се родиш. Втората причина беше, че Клеър ме посъветва да постъпя така. Казаха, че имаме нужда от някого — или че ще имаме нужда — не ги бива много с времето, — който познава Анселстиер. Тогава не знаех защо, но сега подозирам, че зная.
— Защо? — попита Сабриел.
— Тялото на Керигор — отвърна Абхорсен. — Или Рогир, ако го наречем с истинското му име. Той никога не може да бъде наистина мъртъв, защото тялото му е запазено от Свободната магия, някъде в живота. То е като котва, която винаги го връща обратно. Всеки Абхорсен, откакто бяха счупени Великите камъни, е търсил това тяло — ала никой от нас не го откри, включително и аз, защото никога не сме подозирали, че е в Анселстиер. Очевидно е някъде близо до Стената. Клеър трябва вече да го е открил, защото Керигор сигурно е отишъл при него, когато се е появил в живота. А сега, искаш ли ти да направиш заклинанието, или аз да се заема?
Бяха стигнали до Третата порта. Той не дочака нейния отговор, а незабавно изрече думите. Сабриел се почувства особено, докато ги слушаше, вместо да ги изрича — странно изолирана, като страничен наблюдател.
Пред тях се издигнаха стъпала, които прорязаха водопада и мъглата. Абхорсен ги заизкачва по две наведнъж, демонстрирайки учудваща енергичност. Сабриел го следваше, доколкото й позволяваха силите. Вече усещаше умората в костите си, умора, която беше нещо повече от изтощени мускули.
— Готова ли си да тичаш? — попита Абхорсен. Хвана я за лакътя, когато слязоха от стълбата и навлязоха сред вдигналата се мъгла, необичайно официален жест, който й напомни за времето, когато беше малко момиченце, настояващо да бъде придружавано както е редно, когато излизаха с кошницата за пикник по време на някое от физическите посещения на баща й в училище.
Двамата бягаха пред вълната, пъхнали ръце в звънците, все по-бързо и по-бързо, докато Сабриел си помисли, че краката й ще откажат и тя ще се затъркаля презглава, отново и отново, докато накрая се строполи сред трясъка на купчината звънци и меча.
Ала някак се справи, а Абхорсен изрече заклинанието, което щеше да отвори основата на Втората порта, за да се спуснат през водовъртежа.
— Както ти казвах — продължи баща й, вземайки и тези стъпала по две наведнъж, като говореше също толкова бързо, колкото се изкачваше, — никога нямаше да успеем да се справим с Керигор както трябва, докато някой Абхорсен не откриеше тялото му. Всички ние го отблъсквахме в различни периоди, чак до Седмата порта, но това само отлагаше проблема. Той непрекъснато ставаше по-силен, когато по-маловажните Камъни на Хартата бяха счупени, а Кралството потъна в разруха — а ние отслабнахме.