— Кои ние? — попита Сабриел. Цялата информация се лееше твърде бързо, особено след като я получаваше, докато тичаха.
— Потомците на Великата Харта — отвърна Абхорсен. — Което при всички случаи ще рече Абхорсен и Клеър, тъй като кралският род просто изчезна. А, естествено, съществуват и останките от Създателите на Стената, едно творение, останало, след като вложиха силите си в Стената и Великите камъни.
Той излезе от водовъртежа и уверено закрачи към Втората зона, а Сабриел го следваше плътно по петите. За разлика от предишното й неуверено, внимателно придвижване, Абхорсен буквално тичаше, очевидно следвайки познат маршрут. Сабриел нямаше представа как успяваше да се ориентира, без никакви знаци или видими насоки. Навярно, след като прекараше трийсет години и отгоре, кръстосвайки смъртта, това щеше да й се струва лесно.
— И така — продължи Абхорсен. — Най-сетне имаме възможността да довършим Керигор веднъж завинаги. Клеър ще те напътства до тялото му, а след това ще прокудиш духовната форма на Керигор, която ще бъде много отслабнала. После можеш да извадиш кралския принц от неговото несигурно състояние, и с помощта на останките от Създателите на Стената, да възстановиш Великите камъни на Хартата…
— Оцелелият кралски принц — попита Сабриел, а в нея се зараждаше чувство на нежелано знание. — Той не е бил… ааа… окачен като барелеф в Холхелоу, нали… а духът му — заточен в смъртта?
— Незаконороден син, всъщност, и навярно ненормален — каза Абхорсен, без да я слуша. — Но носи кралска кръв. Какво? О, да, да, той е… Ти каза, че е бил… искаш да кажеш…
— Да — каза мрачно Сабриел. — Нарича себе си Тъчстоун. И чака в хранилището. Близо до Камъните. С Могет.
Абхорсен спря за пръв път, видимо изненадан.
— Изглежда, всичките ни планове се променят — каза той мрачно, въздишайки. — Керигор ме подмами в хранилището, за да използва кръвта ми за счупването на един Велик камък, но аз успях да се защитя, затова се задоволи с това да ме впримчи в смъртта. Мислил е, че ще успее да те подмами чрез тялото ми и ще използва твоята кръв — ала аз не бях пленен толкова сигурно, колкото си мислеше и планирах да се завърна. Но сега, щом принцът е тук, той разполага с друг източник на кръв, за да разруши магията на Хартата…
— Той е в защитния ромб — каза Сабриел, внезапно уплашена за Тъчстоун.
— Това може и да не се окаже достатъчно — отвърна мрачно Абхорсен. — Керигор става все по-силен, с всеки изминал ден, който прекарва в живота, отнемайки силите на живите хора, хранейки се от счупените Камъни. Скоро ще успее да разруши дори най-силните защити на Магията на Хартата. Може би вече е достатъчно силен. Но разкажи ми за спътника на принца. Кой е Могет?
— Могет? — повтори Сабриел, отново изненадана. — Та аз го срещнах в дома ни! Той е някакво създание на Свободната магия, възприело формата на бяла котка, с червен каиш, на който виси миниатюрен Саранет.
— Могет — каза Абхорсен, сякаш опитваше да насили устата си да преглътне неприятна хапка. — Това е останка от Създателите на Стената, или тяхното последно творение, или тяхно дете — никой не знае, навярно дори самият той. Чудно защо е възприел формата на котка? При мен винаги е бил джудже-албинос и на практика никога не напускаше къщата. Предполагам, че по някакъв начин защитава принца. Трябва да побързаме.
— Мислех, че това правим! — сопна се Сабриел, когато той отново тръгна. Тя не искаше да бъде лоша, но това не беше представата й за сърдечна среща между баща и дъщеря. Той почти не я забелязваше, освен като ценен източник на най-различни разкрития и като средство да се разправи с Керигор.
Внезапно Абхорсен спря и бързо я прегърна с една ръка. Прегръдката му беше силна, но Сабриел долови, че реалността е друга, сякаш ръката му беше призрачна, временно родила се от светлината, но обречена да изчезне с падането на нощта.
— Знам, че не бях идеалният родител — каза тихо Абхорсен. — Никой от нас не е. Когато заемем длъжността Абхорсен, губим почти всичко останало. Отговорността пред множеството грубо потъпква личните отговорности; трудностите и враговете унищожават нежността; кръгозорът ни се стеснява. Ти си моя дъщеря и аз винаги съм те обичал. Но сега оживях само за кратко — не повече от около няколко хиляди удара на сърцето — и трябва да спечеля битката с един ужасен враг. Ролите, които сега сме принудени да играем, не са на баща и дъщеря, а на един стар Абхорсен, проправящ пътя за новия. Ала зад всичко това, неизменно остава любовта ми.