— Няколко хиляди удара на сърцето… — прошепна Сабриел, а по лицето й се стичаха сълзи. Тя нежно се измъкна от прегръдката му и те заедно поеха напред, към Първата порта, Първата зона, живота — а оттам, към водохранилището.
Глава двадесет и трета
Тъчстоун вече виждаше и чуваше мъртвите безпроблемно. Те пееха и пляскаха, а разложените им ръце се допираха една в друга в равномерен, забавен ритъм, който накара всички косми по тила му да настръхнат. Един зловещ шум, издаван от ужасяващия звук на триещи се кости, или от разводнените удари на разложената, пихтиеста плът. Пеенето звучеше още по-зле, защото малцина имаха нормални усти. Тъчстоун никога не бе ставал свидетел на корабокрушение, но сега разбра какъв е звукът от хиляди давещи се едновременно в спокойно море моряци.
Редиците от мъртви бяха приближили до мястото, където стоеше той, образувайки огромна маса от движещи се сенки, плъзнали като задушаваща плесен около колоните. Тъчстоун не успя да разбере какво правят, преди Могет, който можеше да вижда в тъмното, да му обясни.
— Строяват се в две редици, за да образуват коридор — прошепна малката котка, макар че отдавна не се налагаше да пазят тишина. — Коридор от мъртви ръце, протегнати от Северната стълба към нас.
— Виждаш ли вратата при стълбата? — попита Тъчстоун. Вече не се страхуваше, тъй като можеше да види и усети миризмата на противните, вонящи трупове, подредени в някакво гротескно подобие на парад. Трябваше да умра в това водохранилище преди много време, мислеше си той. Просто го отложих с двеста години…
— Да, виждам я — продължи Могет, а в зелените му очи проблесна огън. — Появи се висок звяр, чиято плът клокочи от нечисти пламъци. Разяждащ дух. Стои приведен във водата, оглеждайки се наоколо като куче пред своя господар. По стълбите зад гърба му се стеле мъгла — това е трик на Свободната магия. Чудно защо е обзет от толкова силно желание да впечатлява?
— Рогир винаги е бил доста превзет — заяви Тъчстоун, сякаш обсъждаше някой човек на вечерно парти. — Искаше всички да гледат в него. Не е по-различен като Керигор, като мъртъв.
— О, напротив — каза Могет. — Много е различен. Знае, че си тук, и използва мъглата от суета. Трябва да е бързал много, за да създаде тялото, което носи в момента. Един суетен мъж — макар и мъртъв — не би желал никой да види това тяло.
Тъчстоун преглътна, опитвайки се да не мисли за това. Запита се дали ще успее да атакува от защитния ромб, да пробие с меча си тази мъгла в един безумен щурм — но дори и да се добереше дотам, щяха ли неговите мечове, макар и омагьосани със заклинанието на Хартата, да имат някакъв ефект върху омагьосаната плът, която в момента имаше Керигор?
Нещо помръдна във водата, доколкото успя да види, и ръцете засилиха темпото на своето барабанене, а френетичното клокочещо припяване стана по-силно.
Тъчстоун присви очи, уверявайки се, че е видял точно това, което мислеше — стълбчета мъгла, носещи се мудно из водата между редиците на мъртвите, успоредно на коридора, който те бяха образували.
— Играе си с нас — простена Тъчстоун, изненадан от внезапно секналия си дъх, който му пречеше да говори. Чувстваше се така, сякаш вече е пробягал цяла миля, а сърцето му правеше бум-бум-бум-бум…
Изведнъж, над барабаненето на мъртвите се извиси ужасен вой и Тъчстоун отскочи назад, като едва не събори Могет. Воят ставаше все по-силен, дори непоносим, а след това от мъглата и мрака изскочи огромна сянка, хукнала към тях с ужасяваща скорост, която вдигаше огромни пръски, докато тичаше.
Тъчстоун извика, или може би изпищя — не беше сигурен — захвърли свещта си, извади меча с лявата си ръка и протегна напред и двете остриета, като се наведе, за да посрещне удара, а коленете му бяха така сгънати, че навлезе до гърдите във водата.
— Разяждащият дух! — извика Могет, а после изчезна, прескочил от Тъчстоун към покритата със скреж Сабриел.
Тъчстоун нямаше почти никакво време да осъзнае това, както и образа на някакво същество, подобно на огромна, обгърната в пламъци мечка, появило се за част от секундата с рев, наподобяващ финалния вик на жертвоприношението — после разяждащият дух се Сблъска със защитния ромб и протегнатите му мечове.
Сребристи искри се разхвърчаха оглушително и заглушиха рева, запращайки Тъчстоун и разяждащия дух на няколко метра. Тъчстоун загуби опората си и потъна, а водата бълбукаше в носа му и все още отворената му в писък уста. Обзе го паника при мисълта, че разяждащият дух ще се стовари отгоре му след миг, и той се изтласка нагоре с ненужна сила, напрягайки жестоко стомашните си мускули.