Почти излетя от водата, отново насочил напред мечовете, ала ромбът беше непокътнат, а разяждащият дух отстъпваше, крачейки по коридора от ръце. Те бяха притихнали, но сега се чуваше нещо друго — нещо, което Тъчстоун не успя да разпознае, докато водата не се оттече от ушите му.
Беше смях, смях, който кънтеше от мъглата, която сега се стелеше из водата, приближавайки се все повече, докато отстъпващият разяждащ дух потъна в нея и се изгуби от погледа му.
— Уплаши ли те моето куче, братчето ми? — каза един глас от мъглата.
— Оу! — възкликна Сабриел, усетила ноктите на Могет върху физическото си тяло. Абхорсен я погледна, повдигайки въпросително посребрената си вежда.
— Нещо докосна тялото ми в живота — обясни тя. — Могет, струва ми се. Чудно, какво ли става?
Те стояха в самия край на смъртта, при границата с живота. Нито един мъртъв не бе опитал да ги спре и те с лекота бяха преминали през Първата порта. Навярно всеки мъртъв би се уплашил при вида на двама Абхорсен…
Сега чакаха. Сабриел не знаеше защо. По някакъв начин Абхорсен можеше да вижда в живота или да разбира какво се случва там. Стоеше като подслушвач, леко привел тялото си, допрял ухо до несъществуваща врата.
Сабриел, от друга страна, стоеше като войник, отваряйки си очите за мъртви. Счупените камъни превръщаха този участък от смъртта в примамлив път към живота и тя очакваше да завари много мъртви тук, опитващи се да се възползват от „вратата“. Но не беше така. Очевидно бяха сами сред сивата, невзрачна река, а единствената им компания бяха вълните и въртопчетата на водата.
Абхорсен затвори очи, концентрирайки се още повече, след това ги отвори широко и се втренчи, като леко докосна ръката на Сабриел.
— Моментът почти настъпи — каза той нежно. — Когато излезем, искам да вземеш… Тъчстоун… и да побегнете към Южното стълбище. Не спирайте по никакъв повод, за каквото и да било. Щом излезете, се качете на върха на хълма на двореца, в Западния двор. Сега там има само празно поле — Тъчстоун знае как да стигнете. Ако Клеър наблюдават както трябва, и не са изгубили ориентация за време, там трябва да има Хартиено крило…
— Хартиено крило! — прекъсна го Сабриел. — Но аз катастрофирах с него.
— Тук има няколко — отвърна Абхорсен. — Онзи Абхорсен, който го построи — четиридесет и шестият, струва ми се — обучи още неколцина как да го правят. Както и да е, трябва да е там. Клеър също ще бъде там, или негов пратеник, за да ти кажат къде да откриеш тялото на Керигор в Анселстиер. Лети възможно най-близо до Стената, прекоси я, открий тялото и го унищожи!
— А какво ще правиш ти? — прошепна Сабриел.
— Вземи Саранет — отвърна Абхорсен, без да я поглежда. — Дай ми меча си и… Астарел.
Седмият звънец. Астарел печалният. Плачещият.
Сабриел не помръдна, не раздвижи ръката си, за да му подаде звънеца или меча. Абхорсен пъхна Саранет в кесията му и завърза връзката. Понечи да развърже каиша, зад който се намираше Астарел, но ръката на Сабриел обви неговата, стискайки здраво.
— Трябва да има друг начин — проплака тя. — Можем да избягаме всички заедно…
— Не — заяви категорично Абхорсен и леко отблъсна ръката й. Сабриел го пусна и той внимателно извади Астарел от пояса, като се постара да не звънне. — Пътникът ли избира пътя си, или пътят избира него?
Потресена, Сабриел му подаде меча си… неговия меч. Празните й ръце увиснаха разтворени до тялото.
— Вървях из смъртта чак до самата бездна на Деветата порта — каза тихо Абхорсен. — Познавам тайните и ужаса на Деветата зона. Не зная какво има зад нея, но всяко живо същество трябва да отиде там, когато му дойде времето. Това правило направлява дейността ни като Абхорсен, но важи и за нас самите. Ти си петдесет и третият Абхорсен, Сабриел. Не съм те обучил толкова добре, колкото трябваше — нека това бъде последният ми урок. За всеки човек и същество настъпва времето, когато трябва да умре.
Той се приведе и я целуна по челото, точно под ръба на шлема. За миг тя остана като неподвижна кукла на конци, после се метна на гърдите му, усещайки меката тъкан на туниката. Сякаш се смали и отново стана онова малко момиченце, затичало се към разтворените му обятия при училищния портал. Както и тогава, чу бавния ритъм на сърцето му. Само че сега усещаше ударите му като частици от някакъв часовник, отброяващи неговите извоювани с мъка хиляда мига, отмерващи оставащото време до смъртта му.