Стигнаха до Южното стълбище, но Сабриел не забави крачка, а подскочи нагоре и навън, от здрача на хранилището към пълния мрак. Тъчстоун изпусна ръката й, после отново я намери, и двамата заедно се запрепъваха по стъпалата, а мечовете бяха надвиснали опасно над тях и отзад, хвърляйки искри, когато се удряха в камъка. Въпреки това, още чуваха глъчката зад тях, воя, барабаненето, виковете, всички усилени от водата и необятното хранилище. После се чу друг звук, прорязал шума с безупречната си чистота.
В началото беше тих, като едва докоснат камертон, но се усили — чист тон, издаван от тромпетист с неизчерпаеми дробове, докато накрая остана да се чува само той. Звънът на Астарел.
Сабриел и Тъчстоун спряха по средата на пътя. Усетиха силен импулс да напуснат телата си, да се отърват от тях като от непотребен багаж. Техните духове — тяхното вътрешно аз — искаха да заминат, да навлязат в смъртта и с радост да се гмурнат в най-силното течение, което да ги понесе до самия край.
— Мисли за живота! — изкрещя Сабриел, а гласът й едва се чуваше сред чистия звук. Тя усещаше, че Тъчстоун умира, не му достигаше воля, за да го задържи в живота. Той сякаш очакваше този внезапен призив към смъртта.
— Бори се! — изпищя тя отново, навеждайки меча си, за да го зашлеви през лицето. — Живей!
Ала той се изплъзваше. Отчаяна, тя го сграбчи за ушите и силно го целуна, хапейки устните му, а солената кръв изпълни устите и на двамата. Погледът му се проясни и тя усети, че отново се концентрира, концентрира се върху живота, върху това да живее. Мечът му падна и той обви ръце около нея, като отвърна на целувката й. После склони глава на рамото й, а тя на неговото и двамата останаха в здрава прегръдка, докато и последният тон на Астарел бавно утихна.
Най-сетне настъпи тишина и те боязливо се пуснаха. Тъчстоун започна да търси меча си с разтреперани ръце, но Сабриел запали свещ, преди да е порязал пръстите си в тъмното. Спогледаха се на трептящата светлина. Очите на Сабриел бяха навлажнени, а устата на Тъчстоун — разкървавена.
— Какво беше това? — попита дрезгаво той.
— Астарел — отвърна Сабриел. — Последният звънец. Той призовава всеки, който го чува, в смъртта.
— Керигор…
— Ще се върне — прошепна Сабриел. — Винаги ще се връща, докато истинското му тяло не бъде унищожено.
— А баща ти? — промълви Тъчстоун. — Могет?
— Татко е мъртъв — каза Сабриел. Лицето й беше спокойно, но от очите й се стичаха сълзи. — Бързо ще премине отвъд Последната порта. За Могет не знам.
Тя докосна сребърния пръстен на ръката си, намръщи се и се наведе да вдигне меча, който бе взела от Тъчстоун.
— Хайде — нареди тя. — Трябва да отидем в Западния двор. Бързо.
— Западния двор? — попита Тъчстоун, прибирайки меча си. Беше объркан и му се гадеше, но се насили да стане. — На двореца?
— Да — отвърна Сабриел. — Да вървим.
Глава двадесет и четвърта
Слънцето заслепяваше очите им, защото за тяхно учудване беше малко след пладне. Излязоха с мъка на мраморните стъпала на пещерата, примигвайки като нощни животни, прогонени преждевременно от подземен развъдник.
Сабриел огледа притихналите, огрени от слънцето дървета, спокойното тревно пространство, задръстения фонтан. Всичко изглеждаше толкова нормално, толкова откъснато от безумната и извратена стая на ужасите, каквато представляваше хранилището, някъде дълбоко под краката им.
Погледна и небето, изгубила концентрация заради сините, отдръпващи се слоеве облаци, надвиснали над замъгленото й периферно зрение. Баща ми е мъртъв, мислеше си тя. Отиде си завинаги…
— Пътят минава покрай югозападната част на хълма на двореца — каза един глас някъде близо до нея, зад синевата.
— Моля?
— Пътят. Към Западния двор.
Тъчстоун говореше. Сабриел затвори очи, каза си, че трябва да се концентрира, да се съсредоточи върху настоящето. Отвори очи и го погледна.
Той изглеждаше ужасно. По лицето му имаше струйки кръв от разкървавената му уста, косата му беше мокра и сплъстена, а ризницата и дрехите му бяха пропити с нещо черно. От меча, който държеше все така протегнат напред и насочен към земята, капеше вода.
— Не ми каза, че си принц — каза Сабриел с небрежен тон, сякаш обсъждаше времето. Гласът й прозвуча странно в собствените й уши, но не й достигаше енергия да го промени.
— Не съм — отвърна Тъчстоун, свивайки рамене. Той погледна в небето, докато говореше. — Кралицата беше моя майка, но баща ми е бил малко известен благородник от Севера, който „се сближил с нея“ няколко години след смъртта на съпруга й. Убили го по време на лов, преди да се родя… Слушай, не трябва ли да тръгваме? Към Западния двор?