— Така мисля — каза мрачно Сабриел. — Татко каза, че там ще ни чака Хартиено крило и Клеър, за да ни каже какво да правим.
— Разбирам — рече Тъчстоун. Приближи се и погледна в безизразните очи на Сабриел, после хвана покорната й, странно отпусната ръка и я поведе към редицата букови дървета, които ограждаха една пътека до западния край на парка. Тя вървеше послушно, ускорявайки крачка, когато и той забърза, и накрая вече тичаха. Тъчстоун я теглеше за ръката и на няколко пъти погледна назад; Сабриел се движеше с нервното въодушевление на сомнамбул.
На около неколкостотин метра от декоративните пещери, буковете отстъпваха пред друга морава и един път поемаше към едната страна на Дворцовия хълм, като на два пъти променяше посоката си до върха.
Пътят беше добре павиран, но плочите бяха или надигнати, или хлътнали, през двете десетилетия без поддръжка, и имаше няколко доста дълбоки вдлъбнатини и дупки. Кракът на Сабриел пропадна в една от тях и тя замалко не падна, но Тъчстоун я хвана в последния момент. Ала този незначителен шок сякаш я изтръгна от въздействието на по-големия шок и тя установи, че мрачното й отчаяние е примесено с ново оживление.
— Защо тичаме?
— Онези клошари ни преследват — отвърна лаконично Тъчстоун, сочейки назад през парка. — Същите, които бяха хванали децата при портата.
Сабриел погледна в посоката, накъдето сочеше, и, разбира се, видя бавно движещи се фигури по оградената с букове пътека. И деветимата бяха там, рамо до рамо, смееха се и разговаряха. Изглеждаха бяха уверени, че Сабриел и Тъчстоун няма да им избягат и настроението им беше като на небрежни ловци, повели своята глупава плячка към сигурен край. Един от тях видя, че Сабриел и Тъчстоун ги наблюдават и направи жест, който не можаха да разтълкуват от това разстояние, но навярно беше неприличен. До тях достигна смях, донесен от бриза. Намеренията на тези мъже бяха очевидни. Враждебни.
— Чудно дали са се договорили с мъртвите — зачуди се мрачно Сабриел, а в думите й прозвуча отвращение. — За да вършат деянията си, когато слънцето помага на живите…
— Бездруго нямат добри намерения — каза Тъчстоун, щом поеха отново, преминавайки от бърз вървеж в бягане. — Имат лъкове и съм готов да се обзаложа, че могат да стрелят, за разлика от обитателите на Нестоу.
— Да — отвърна Сабриел. — Дано горе ни чака Хартиено крило…
Не й се щеше да мисли какво би станало, ако не е така. И двамата не бяха във форма да се бият, или да прилагат още магии на Хартата, а деветима стрелци лесно биха ги разгромили. А ако мъжете работеха за Керигор, щяха да ги пленят с ножове, и да ги захвърлят в мрака на водохранилището…
Пътят стана по-стръмен и те бягаха мълчаливо, а дъхът им беше ускорен и неравномерен, и не достигаше за да говорят. Тъчстоун се закашля и тя го погледна загрижено, преди да си даде сметка, че самата тя също кашля. В състоянието, в което се намираха, нямаше да им трябва стрела, за да ги довърши. Хълмът щеше да го направи, така или иначе.
— Не е… много… далече — изрече запъхтяният Тъчстоун, когато завиха по зигзаговидната извивка, а уморените им крака се порадваха на няколкото секунди отмора по равната повърхност, преди да поемат по следващия наклон.
Сабриел се разсмя с горчив, конвулсивен смях, защото оставаше още много. Смехът се превърна в изненадан вик, когато нещо се удари в ребрата й като механичен юмрук. Тя падна встрани към Тъчстоун, понасяйки и двамата към твърдите плочи. Една изстреляна надалече стрела бе попаднала в целта.
— Сабриел! — извика Тъчстоун, а гласът му бе станал писклив от страх и гняв. Той отново извика името й и после Сабриел внезапно почувства как Магията на Хартата се заражда бурно в него. Докато тя се усилваше, Тъчстоун скочи и разпери ръце към врага, към онзи свръхнадарен стрелец. По върховете на пръстите му цъфнаха осем малки слънца, увеличиха се до размера на стиснатите му юмруци и се изстреляха, оставяйки бели дири във въздуха. След един кратък миг, писък отдолу извести, че бяха попаднали поне в една от целите.
Шокирана, Сабриел се запита как е възможно Тъчстоун все още да има сили за такова заклинание. Любопитството й се превърна в изненада, когато той внезапно се наведе и я вдигна, заедно с багажа й, люлеейки я на ръце — всичко това с едно безгрижно движение. Тя изпищя леко, когато стрелата помръдна в тялото й, но Тъчстоун сякаш не го забеляза. Отметна глава назад, изрева някакъв животински зов, и започна да тича по пътя, набирайки скорост, преминавайки от непохватно залитане към нечовешки спринт. На устата му се появи пяна, която се спусна към брадичката, а оттам върху Сабриел. Всички вени и мускули по врата му изскочиха, а очите му освирепяха от заслепяваща енергия.