Беше обезумял и вече нищо не можеше да го спре, освен пълно осакатяване. Сабриел потрепери в хватката му и извърна лице към гърдите му, твърде разтревожена, за да погледне свирепото, сумтящо лице, което никак не приличаше на онзи Тъчстоун, когото познаваше. Ала поне бягаше далече от врага…
Той продължи да тича, напусна пътя, покатери се по съборените камъни, където някога имаше порта, почти без да спира, прескачайки камъните с точността на козел. Сега лицето му беше яркочервено като пожарникарска кола, а пулсът във врата му биеше бързо, като крилете на колибри. Сабриел, забравила раната си, заради внезапния страх, че сърцето му ще се пръсне, започна да му крещи, молейки го да уталожи гнева си.
— Тъчстоун! В безопасност сме! Свали ме долу! Спри! Моля те, спри!
Той не я чуваше, съсредоточил цялото си внимание върху пътя. Премина през разрушената порта, продължи да тича по една пътека, оградена със стени, а ноздрите му бяха разширени, главата му се стрелкаше в двете посоки, като куче, следващо диря.
— Тъчстоун! Тъчстоун! — проплака Сабриел, удряйки с ръце по гърдите му. — Измъкнахме се! Добре съм! Спри! Спри!
Но той продължи да бяга, през друга арка, после по един издигнат път, а камъните се ронеха под краката му. Премина по едно късо стълбище, прескачайки огромни ями. Една затворена врата го принуди да спре за миг и Сабриел въздъхна с облекчение, ала той я зарита злобно, докато изгнилото дърво не се срути и успя да премине, внимателно предпазвайки Сабриел от отломките.
Зад вратата имаше голямо, открито поле, оградено от порутени стени. Мястото беше обрасло с високи бурени, а тук-там се мяркаше по някое окастрено, саморасло дърво, извисяващо се над тях. В самия западен край, кацнали на едно място, където имаше отдавна порутена стена, стояха две Хартиени крила, едното обърнато на юг, а другото — на север, и двама души, чиито неясни силуети бяха обточени с пламтящия оранж на следобедното слънце, което залязваше зад тях.
Тъчстоун премина в ход, който можеше да бъде описан единствено като галоп, разделяйки плевелите като кораб, порещ море от саргасови водорасли. Той изтича право до двете фигури, нежно положи Сабриел на земята пред тях — и падна. Очите му отново си възвърнаха белотата, а крайниците му се свиваха конвулсивно.
Сабриел се опита да пропълзи до него, но болката в хълбока изведнъж я проряза остро и непоносимо, затова успя само да седне и да погледне двамата души и Хартиените крила зад тях.
— Здравейте — изрекоха те в унисон. — В момента ние сме Клеър. Вие трябва да сте Абхорсен и Кралят.
Сабриел се втренчи в тях с пресъхнала уста. Слънцето грееше в очите й и й пречеше да ги види ясно. И двете бяха млади жени, с дълги руси коси и светли, пронизващи сини очи. Носеха бели ленени рокли с дълги, широки ръкави. Роклите бяха току-що изгладени и Сабриел се почувства много мръсна и нецивилизована, със своите просмукани с вода от хранилището панталони и плувнала в пот ризница. Както и гласовете им, лицата им си приличаха. Бяха много красиви. Близначки.
Те се усмихнаха и коленичиха, едната до Сабриел, другата — до Тъчстоун. Сабриел долови Магията на Хартата, която бавно ги изпълваше, като вода, бълбукаща в извор — после тя се преля в нея, премахвайки раната и болката от стрелата. До нея дъхът на Тъчстоун се успокои и той се отпусна в безгрижното спокойствие на съня.
— Благодаря ви — изграчи Сабриел. Понечи да се усмихне, но като че бе забравила как се прави. — Зад нас идват… робовладелци… човешки съюзници на мъртвите.
— Знаем — отвърнаха двете жени. — Но те са на десет минути път зад вас. Твоят приятел, Кралят, тичаше много, много бързо. Видяхме го да тича вчера. Или утре.
— Ох — каза Сабриел, докато с мъка се изправяше на крака, мислейки за баща си и онова, което бе казал за Клеър, които губеха ориентацията си за времето. Най-добре беше да разбере това, което й трябва, преди нещата наистина да са се объркали.
— Благодаря ви — каза отново тя, защото стрелата падна на земята, когато се изправи напълно. Беше ловна стрела с тесен връх, а не кинжал за пробиване на броня. Просто бяха искали да я забавят. Тя потрепери и усети дупката между брънките на ризницата. Раната не беше съвсем заздравяла — само по-стара, сякаш беше нанесена преди седмица, а не преди няколко минути.