— Татко каза, че ще бъдете тук… че сте ни наблюдавали и знаете къде е тялото на Керигор.
— Да — отвърна Клеър. — Е, не точно ние. Позволиха ни да бъдем Клеър само днес, защото сме най-добрите пилоти на Хартиеното крило…
— Или по-точно Риел е такава… — каза едната близначка, сочейки другата. — Но тъй като ще й трябва Хартиено крило, с което да се прибере у дома, имахме нужда от две, затова…
— И Санар дойде — продължи Риел, сочейки сестра си.
— И двете — изрекоха те в хор. — И така, няма много време. Можете да вземете червено-златистото Хартиено крило… боядисахме го в кралските цветове, когато разбрахме миналата седмица. Но първо, тялото на Керигор.
— Да — каза Сабриел. Врагът на баща й — на семейството й — на цялото кралство. Тя трябваше да се справи с него. Нейният товар, независимо колко тежък бе той и колко слаби бяха раменете й в момента, тя трябваше да го понесе.
— Тялото му се намира в Анселстиер — казаха близначките. — Ала нашето зрение отслабва от другата страна на Стената, затова нямаме карта и не знаем имената на местата. Ще се наложи да ви покажем — а вие да запомните.
— Добре — съгласи се Сабриел, чувствайки се като глупава ученичка, обещала да се справи с някакъв въпрос, далеч надвишаващ способностите й. — Да.
Клеър кимнаха и отново се усмихнаха. Зъбите им бяха много бели и равни. Едната, може би Риел — Сабриел вече ги беше объркала — измъкна бутилка от прозрачно зелено стъкло от широкия ръкав на робата си, а издайническият проблясък на магията на Хартата говореше, че не е била там досега. Другата жена — Санар — извади дълга пръчка от слонова кост от ръкава си.
— Готова ли си? — попитаха се едновременно и отговориха: „Да“, още преди въпросът да е достигнал до изтощения мозък на Сабриел.
Риел отвори бутилката с едно звучно изпукване и с бързо движение изля съдържанието й в хоризонтална линия. Санар, също толкова бързо, прокара пръчката през падащата вода — и тя замръзна във въздуха, образувайки прозорец от прозрачен лед. Замръзнал прозорец, който се спусна пред Сабриел.
— Гледай — наредиха жените и Санар потропа по заледения прозорец с пръчката си. При този допир той се покри с облаци, показа за кратко картина със снежна виелица, кратък поглед към Стената, а после изобрази движеща се картина — подобна на филм, заснет от пътуващ автомобил. В колежа „Уайвърли“ не гледаха с добро око на филмите, но Сабриел беше гледала доста в Бейн. Този беше почти същият, но цветен, и тя чуваше реалните звуци толкова ясно, сякаш се намираше там.
Зад прозореца се виждаше типичен за Анселстиер земеделски район — дълго поле с пшеница, узряла за жътва, и спрял в далечината трактор, чийто шофьор си бъбреше с друг мъж, качил се в една каруца, а двата впрегнати коня стояха невъзмутимо, надничайки през наочниците си.
Гледката показа по-близък план на двамата мъже, обиколи ги, улавяйки част от разговора им, и продължи нататък — следвайки един път, изкачвайки хълма към малка гора и стигна до един кръстопът, където чакълът пресичаше по-важен чакълен път. На това място имаше табела и „окото“, или каквото и да беше това, увеличи изображението, докато табелата изпълни целия леден прозорец. Надписът гласеше: „Уайвърли, 2 мили“, упътвайки пътниците по главния път, и те отново потеглиха, отправяйки се към Уайвърли.
След няколко секунди подвижната картина се забави, за да покаже познатите къщи на Уайвърли: ковачницата и работилницата на механика; кръчмата „Уайвърн“; спретнатата къща на началника на полицията със синия фенер. Всички забележителности, познати на Сабриел. Тя се съсредоточи още повече, защото несъмнено изображението, което й бе показало една установена отправна точка, сега щеше да се втурне към някои части на Анселстиер, непознати за нея.
Ала картината продължи да се движи бавно. С темпо на вървене, тя премина из селото и излезе от пътя, следвайки една конска пътека към залесения хълм, известен под името Доки пойнт. Доста приятен хълм, несъмнено, на който имаше плантация от корков дъб, с няколко много стари дървета. Единствената му забележителност беше правоъгълният паметник на върха на хълма… паметникът… картината се смени, фокусирана върху огромните, сиво-зелени камъни, изсечени в квадрати, плътно наредени един до друг. Това бе сравнително нова прищявка, припомни си Сабриел от часовете по местна история. На малко повече от двеста години. Тя за малко да я посети веднъж, но нещо я накара да промени решението си…
Образът отново се смени, сякаш потъна между камъните, към слоевете хоросан, криволичещи между блоковете, към тъмната кухина в центъра на паметника. За миг леденият прозорец стана чисто черен, после се появи светлина. Под паметника имаше бронзов саркофаг, а металът бе изпълнен с преиначени от Свободната магия символи на Хартата. Изображението избегна тези движещи се символи и проникна през бронза. Вътре лежеше едно тяло, живо тяло, обвито в Свободна магия.