Сцената се смени, придвижвайки се неравномерно и с мъка към лицето на тялото. Красиво лице, което все повече изплуваше на фокус, лице, което показваше какъв е бил предишният облик на Керигор. Човешкото лице на Рогир, чиито черти недвусмислено показваха, че двамата с Тъчстоун са имали една майка.
Сабриел се вгледа, отвратена и очарована от приликите между двамата полубратя — после изведнъж гледката се замъгли, потъвайки в сивота, сивота, примесена с течаща вода. Смъртта. Нещо огромно и чудовищно крачеше срещу течението, безформен отрязък от мрак, хаотичен и безизразен, като се изключеха двете очи, които горяха с неестествен пламък. То сякаш я видя през ледения прозорец и се втурна напред, а двете му ръце бяха като носени от вятъра буреносни облаци, протегнати напред.
— Издънка на Абхорсен! — изкрещя Керигор. — Кръвта ти ще се пролее върху Камъните…
Ръцете му сякаш се подадоха през прозореца, но внезапно ледът се пропука, а късовете се изсипаха в купчина бързо топяща се каша.
— Видя — казаха едновременно Клеър. Това не беше въпрос. Сабриел кимна, треперейки, докато още мислеше за приликата между оригиналното човешко тяло на Керигор и Тъчстоун. Къде се разделяха пътищата им? Какво беше накарало Рогир да поеме по дългия път, който водеше към онова отвратително нещо, наречено Керигор?
— Разполагаме с четири минути — заяви Санар. — До пристигането на робовладелците. Ще ти помогнем да качиш краля на Хартиеното крило, нали?
— Да, моля — отвърна Сабриел. Въпреки страховитата гледка на суровия призрачен облик на Керигор, тя я беше изпълнила с едно ново и решително усещане за целенасоченост. Тялото на Керигор се намираше в Анселстиер. Тя щеше да го намери и унищожи, а след това да се разправи с духа му. Но най-напред трябваше да се доберат до тялото…
Двете жени повдигнаха Тъчстоун, пъшкайки от усилието. Той не беше лек, така или иначе, а сега бе още по-тежък, все още прогизнал от вода, заради гмуркането във водохранилището. Ала Клеър, въпреки доста крехкия си вид, очевидно се справиха добре.
— Желаем ти успех, братовчедке — казаха те, докато бавно вървяха към червено-златистото Хартиено крило, подпряно толкова близо до ръба на счупената стена, под която Саерско море проблясваше в бели и златисти отблясъци.
— Братовчедка? — промърмори Сабриел. — Предполагам, че наистина сме братовчедки — нещо такова, нали?
— Кръвни роднини, каквито са всички рожби на Великите Харти — съгласиха Клеър. — Макар че родът намалява…
— Винаги ли знаете какво предстои? — попита Сабриел, когато те нежно положиха Тъчстоун в задната част на кабината и го закопчаха с каишите, които обикновено се използваха за обезопасяване на багаж.
И двете се разсмяха.
— Не, слава на Хартата! Семейството ни е най-многолюдното от всички родове и дарбата ни се среща сред мнозина. Нашите видения идват в откъслечни проблясъци, гледки и сенки. Когато се наложи, цялото семейство може да вложи силите си, за да стесни гледката ни — както направи днес чрез нас. Утре ще се върнем към мечтите и хаоса, без да знаем къде, кога и какво виждаме. А сега, имаме само две минути…
Те внезапно прегърнаха Сабриел, изненадвайки я с очевидната топлота на този жест. Тя отвърна на прегръдките, щастлива и благодарна за грижите им. След смъртта на баща си, бе останала без семейство, но може би щеше да открие сестри в лицето на двете Клеър, а Тъчстоун можеше да бъде…
— Две минути — повториха двете жени във всяко от ушите й. Сабриел ги пусна и набързо извади „Книга за мъртвите“ и двете книги с магии на Хартата от раницата си, и ги пъхна до леко похъркващия Тъчстоун. След кратък размисъл пъхна и мушамата с вълнена подплата и рибарското наметало! Мечовете на Тъчстоун заминаха в специалните гнезда до тях, ала раницата и останалата част от съдържанието й трябваше да останат.
— Следваща спирка, Стената — прошепна Сабриел, когато се качи в самолета, опитвайки се да не мисли за това какво ще стане, ако междувременно се наложи да кацнат на някое нецивилизовано място.
Клеър вече се бяха качили в своя сребристо-зелен самолет и докато Сабриел завързваше колана си, ги чу да свирят, а във въздуха се разнесе Магията на Хартата. Тя облиза устни, събра дъха и силите си, и ги последва. Зад двата самолета се появи вятър, развял русите и черни коси, повдигнал опашките на Хартиените крила и блъскащ крилете им.