— Върви си, Филип. Върни се при Мартине. Не искам да те виждам повече. Махай се!
— Ще се върна при Мартине, когато аз пожелая, разбра ли? Отвори проклетата врата! — изкрещя с всички сили той и ритна вратата, но нищо не се получи.
— Махай се, Филип, върви си!
Филип ритна още веднъж вратата и тя се разпадна. Сабрина стоеше до прозореца, гледаше го и едва си поемаше дъх.
— Махай се, Филип, върви си!
Филип тръгна бавно към нея. Лицето му бе потъмняло от гняв.
Сабрина протегна ръката си. Държеше камшик за езда.
— Стой далече от мен, Филип, или ще те ударя, заклевам се!
— Единственото нещо, от което ще стоя настрани, е твоето проклето коляно.
— Не се шегувам, Филип, махай се!
Сабрина замахна с камшика и го удари.
— Опитай още веднъж, малка вещице!
Той се втурна към нея, но тя се изви и го плесна още веднъж с камшика. От удара ръкавът му се скъса. Филип побесня. Улови я за ръката и силно я дръпна, но тя се приготви да го ритне отново и той се извъртя. Коляното й попадна в бедрото му. Той сграбчи здраво двете й ръце.
— Не мога да повярвам, че ме удари!
— В слабините или сега?
Той съзря камшика. Тя щеше да го удари отново, ако не й го вземеше веднага. После се вгледа в лицето й — беше бледо, очите — яростни, устните — стиснати. Леко я помилва по лицето и каза тихо:
— Какво става с нас, Сабрина?
Тя не му отговори.
— Никога не съм искал да ти причинявам болка, никога не съм искал да те наранявам. Винаги съм мислел само да те закрилям, а ето какво се получи. Защо стана така?
— Не знам, но не мога да те понасям повече. Наистина не мога, Филип.
— Ти ме съсипа като мъж.
— Бях ядосана. Съжалявам, не бих го направила отново. Ти беше с нея.
— Имах си причина.
— Знам каква е причината.
Той въздъхна и я пусна, наведе се и взе камшика.
— Ти си знаела, че ще дойда. С това ли щеше да се защитаваш?
— Нямах нищо друго. Когато бяхме във вилата, ти ми обеща да ме научиш как да се защитавам. Нямахме време за това тогава. После забрави.
— Да, предполагам, че е така, но ако те бях научил, не мога да си представя какво щеше да направиш там, в дома на Мартине.
— Махай се, Филип, аз наистина не искам да те виждам. Моля те, върви си.
— Да — промълви той най-накрая. — Мисля, че наистина нямаме какво да си кажем повече.
Обърна се и излезе. Камшикът плющеше по ботушите му.
Сабрина се изправи до камината и се загледа в пламъците. Той беше прав. Наистина нямаха какво повече да си кажат.
Глава 39
Сабрина бавно се надигна от писалището и остави писалката. Обърна се и погледна писмото, над което беше прекарала почти четири часа.
През прозореца на спалнята й се прокрадваше леката утринна светлина. Погледна часовника над камината и се обърна, за да продължи стягането на багажа.
Когато всичко беше готово, издърпа чантата си до вратата, погледна назад към писалището и за последен път реши да прочете писмото, което беше оставила.
Скъпи Филип,
Връщам се в имението Монмаут. Наистина съжалявам, ако моето натрапено пристигане тук ти е причинило само тревоги и безпокойство. Съжалявам и за много други неща, Филип, но най-вече за лошото си поведение вчера. Ти беше абсолютно прав. Нямах право да се показвам наранена съпруга и да те удрям в слабините затова, че си бил при любовницата си. Бях обаче прекалено разгневена.
Сигурно ще ме помислиш за най-голямата лицемерка, но аз наистина не мога да продължавам да живея по този начин. Ти не веднъж каза, че най-важното за теб е твоята свобода, но аз просто не исках да те чуя. Сега вече разбрах. Осъзнах, че не мога да се примиря да бъда една от жените, с които си заобиколен и че не искам да те деля с никого. Искам прекалено много. Мислех, че струвам повече от която и да е жена. Сега знам, че съм сгрешила.
Време е да се върна там, където ми е мястото. Не се страхувам повече от Тревор. Както каза ти, той живее живота си по свой начин.
Знам, че си много горд мъж, Филип, така и трябва да бъде. Възпитанието ти изисква да ме последваш, но аз те моля да не го правиш. Много мислих. Сама избрах пътя си. Сбогом. Наистина съжалявам за цялото нещастие, което ти донесох, втурвайки се в живота ти. Ти не го заслужаваш.
Сабрина огледа стаята за последен път и излезе. Когато се спусна по стълбите, Грейбър се изправи срещу нея.
— Каретата ми готова ли е? — попита хладно тя.
— Няма ли да е по-добре да изчакате милорда, милейди? Той всеки момент ще се появи. Защо не изчакате още малко? Много е студено, опасно е в такова време да се пътува…
— Сбогом, Грейбър, ти беше много мил към мен. Трябва да вървя. Сигурно ще ме разбереш.